Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Кийрън го погледна отвисоко, принц до мозъка на костите си, въпреки изцапаните с кръв дрехи. Очите му бяха полупритворени полумесеци от сребро и чернота.

- Е, кажи ми.

Марк усети как руната за пъргавост пари на гърба му, когато се метна зад Кийрън. Ръцете му се обвиха около кръста му, отпускайки се там, където винаги го бяха правили, върху колана му. Усети как Кийрън си пое рязко дъх.

Искаше му се да отпусне глава върху рамото му. Искаше му се да сложи длани върху тези на Кийрън и да сплете пръсти с неговите. Искаше му се да се почувства така, както се чувстваше, живеейки сред Дивия лов, че с Кийрън е в безопасност, че с Кийрън има някой, който никога няма да го напусне.

Ала съществуваха по-страшни неща от това, да те напуснат.

- Защото исках за последен път да пояздя заедно с теб, както някога - отвърна той и усети как Кийрън потръпна.

А после елфическото момче се приведе напред и Марк го чу да казва няколко думи на Уиндспиър на езика на феите. Конят препусна, а Марк вдигна ръка, за да докосне мястото, където Джулиън бе нарисувал руните. Почувствал бе прилив на паника, когато стилито бе докоснало кожата му, а после, за негова изненада, по тялото му се беше разляло спокойствие.

Може би райските руни наистина имаха място върху кожата му. Може би наистина бе роден за тях.

Държеше се здраво за Кийрън, докато Уиндспиър се издигаше в небето, порейки въздуха с копита, оставяйки Института далеч под тях.

Когато Ема и останалите пристигнаха, Марк и Кийрън вече бяха там. Излязоха от сенките в тръс, възседнали великолепен бял кон, при вида на който Ема си спомни колко пъти си бе мечтала да има кон като малка.

Тойотата спря. По небето нямаше облаци и лунната светлина бе остра и сребърна като нож. Обгърнати от нея, Марк и Кийрън изглеждаха като ярко очертани силуети на елфически рицари. Никой от тях не приличаше на човек.

Поляната, която се разстилаше пред скалата, изглеждаше измамливо спокойна под лунните лъчи, морската трева и храстите шумоляха тихичко. Гранитният хълм се издигаше над тях и тъмната дупка в стената сякаш ги мамеше да се приближат.

- Убихме много мантиди. - Марк срещна погледа на Ема. -Разчистихме пътя.

Кийрън седеше върху коня със свирепо изражение, лицето му бе полускрито от тъмната му коса. Марк бе сложил ръце върху колана му, за да се успокои. Внезапно, сякаш осъзнал какво прави, той го пусна и скочи на земята.

- Най-добре да влизаме - каза той и вдигна глава към Кийрън. - Ти и Уиндспиър останете на пост.

- Но аз... - започна Кийрън.

- Това засяга само семейство Блекторн - отсече Марк с нетърпящ възражение глас. Кийрън погледна към Кристина и Диего и отвори уста, сякаш за да се възпротиви, но после се отказа.

- Всички да си проверят оръжията - нареди Джулиън. -След това влизаме.

Всички, включително и Диего, послушно провериха коланите и бойното си облекло. Тай извади още една серафимска кама от багажника на колата. Марк прегледа бойното облекло на Дру и й напомни да стои назад и да не се отдалечава от тях.

Ема разкопча предпазителя около ръката си и като нави ръкав, я протегна към Джулиън. Той погледна първо голата кожа пред себе си, а после вдигна очи към лицето й и кимна.

-Коя?

- За издръжливост - отвърна Ема. Вече имаше руни за смелост и точност, и изцеление. Ангелът никога не бе дал на нефилимите руни за емоционална болка - нямаше руни, които да заличат скръбта или да излекуват разбито сърце.

От мисълта, че смъртта на родителите й бе просто един провалил се експеримент, безсмислена загуба, я болеше повече, отколкото бе предполагала, че е възможно. През всички тези години бе вярвала, че зад смъртта им се крие някаква причина, ала такава нямаше. Те просто се бяха оказали единствените налични ловци на сенки.

Джулиън улови нежно ръката й и тя почувства познатия и добре дошъл натиск на стилито върху кожата си. Докато Знакът приемаше очертания, той сякаш се вля във вените й, като струя хладна вода.

Издръжливост. Трябваше да издържи това знание, да се пребори с него, да се бие въпреки него. „Направи го заради Тави - помисли си тя. - Заради Джулиън. Заради всички тях." И може би накрая щеше да си отмъсти.

Джулиън отпусна ръка, очите му се бяха разширили. Знакът грееше върху кожата й, пропит със светлина, каквато Ема не бе виждала досега, сякаш краищата му горяха. Тя побърза да свали ръкава си, защото не искаше никой друг да забележи.

На ръба на скалата белият кон на Кийрън се изправи на задни крака, очертан от лунните лъчи. Морските вълни се разбиваха с тътен в далечината. Ема се обърна и пое към входа в скалата.