Касандра Клеър - Лейди Полунощ

-Не - отвърна Ема, слушайки я само с половин ухо. Не беше влизала в стаята на Джулс, откакто бе заминал. Изглежда, че не беше разтребил, преди да тръгне - по пода имаше дрехи, недовършени скици бяха разпилени върху бюрото, на нощното шкафче стоеше чаша, в която вероятно бe имало кафе, превърнало се отдавна в плесен. - Не е депресиран или нещо такова.

- Да си депресиран, не е същото като да си тъжен - отбеляза Кристина.

Ала Ема не искаше да си представя Джулиън тъжен, не и сега, не и когато толкова скоро щеше да си бъде вкъщи. Тъй като минаваше полунощ, строго погледнато, той щеше да се прибере на следващия ден. По тялото й пробяга тръпка на вълнение и облекчение.

- Ела. - Тя излезе от стаята и се отправи към отсрещната стая, следвана от Кристина. Сложи ръка върху затворената нрата - дървена, както останалите. Тя бе олющена, сякаш много отдавна никой не я бе чистил или полирал. - Това е стаята на Марк.

Всички ловци на сенки знаеха името на Марк Блекторн. Наполовина нефилим, наполовина елф, той бе отвлечен през Тъмната война и бе станал част от Дивия лов, най-сви-репите от елфическата раса; онези, които веднъж в месеца препускаха по небето, плячкосваха от хората, отиваха там, където имаше битки, и се хранеха със страх и смърт като смъртоносни ястреби.

Марк винаги бе имал нежна душа. Ема се запита дали все още е такъв.

- Марк Блекторн е част от причината да дойда тук - призна Кристина малко срамежливо. - Открай време си мечтая един ден да допринеса за сключването на по-добро споразумение от Студения мир. Нещо по-справедливо спрямо долноземците и онези ловци на сенки, които ги обичат.

Очите на Ема се разшириха.

- Нямах представа. Никога не си го споменавала.

Кристина махна с ръка.

- Ти сподели нещо с мен. Сподели семейство Блекторн. Реших, че би трябвало и аз да споделя нещо с теб.

- Радвам се, че си тук - импулсивно каза Ема и Кристина се изчерви. - Дори и да е било отчасти заради Марк. И дори да не ми кажеш нищо друго за подбудите си.

Кристина сви рамене.

- Харесвам Лос Анджелис. - Тя се усмихна лукаво на Ема. -Сигурна ли си, че не си в настроение за скапани филми и сладолед?

Ема си пое дълбоко дъх. Спомни си как веднъж Джулиън й беше казал, че когато всичко започнело да му идва твърде много, си представял как заключва някои ситуации и чувства в една кутия. „Прибери ги настрани - казал бе той - и те няма да те тревожат. Вече ги няма."

Ема си представи как събира спомените си за трупа в уличката, за Себастиан Моргенстърн и Клейва, скъсването с Камерън, нуждата й от отговори, гнева, който изпитваше към света заради смъртта на родителите си, и нетърпението отново да види Джулиън и останалите и ги заключва в една кутия. Представи си как прибира кутията някъде, където лесно да може да я открие и отново да я отвори.

- Ема? - повика я Кристина притеснено. - Добре ли си? Изглеждаш така, сякаш ще повърнеш.

Ключалката на кутията изщрака. В ума си Ема я постави настрани и върнала се в реалния свят, се усмихна на Кристина.

- Сладолед и скапани филми звучи страхотно - заяви тя. - Да вървим.

Небето над океана бе обагрено в розово и бледочервено от залеза. Ема забави крачка, задъхана, с блъскащо се в гърдите й сърце.

Обикновено тренираше следобед и вечер, а тичаше рано сутрин, но днес се бе събудила късно, след като бе стояла будна почти през цялата нощ с Кристина. Прекарала бе деня, пренареждайки трескаво уликите, с които разполагаше, обаждайки се на Джони Рук, за да измъкне още подробности за убийствата, пишейки нови бележки за стената и дрешника и чакайки нетърпеливо завръщането на Даяна.

За разлика от повечето домашни учители, Даяна не живееше в Института заедно със семейство Блекторн. Тя си имаше свой дом в Санта Моника. Строго погледнато, днес изобщо нямаше защо да идва в Института, ала Ема й бе изпратила поне шест съобщения. Може би седем. Кристина й бе попречила да изпрати осем, предлагайки й да отиде да потича, за да се освободи от нетърпението си.

Ема се преви напред и се подпря на коленете си, мъчейки се да си поеме дъх. Плажът беше почти пуст, с изключение на няколко двойки мундани, които довършваха романтичните си разходки по залез-слънце и отиваха към колите си, паркирани до шосето.

Ема се зачуди колко ли мили бе пробягала по този плаж през годините, в които живееше в Института. Пет мили на ден, всеки ден. И това бе, след като бе прекарала поне три часа в тренировъчната зала. Половината от белезите по тялото й си беше оставила сама, докато се учеше как да пада от най-високите греди на покрива, тренирайки се да се бори с болката, като се упражняваше боса... върху натрошено стъкло.