Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Ема се облегна на стената и бележките, залепени там, одраскаха голото й рамо.

- Дори ако се наложи да нарушиш правилата? Знам колко мразиш това.

- Не съм толкова скучна, за колкото очевидно ме смяташ. - Кристина я плесна лекичко по рамото, преструвайки се на засегната. - Така или иначе, тази вечер не можем да направим нищо повече. Какво ще ти помогне да отвлечеш мислите си? Скапани филми? Сладолед?

- Да те запозная със семейство Блекторн - заяви Ема и се оттласна от стената.

- Но те не са тук. - Кристина я изгледа така, сякаш се тревожеше да не си е ударила главата.

-Не са и все пак - са. - Ема протегна ръка. - Ела с мен.

Кристина позволи да я изведат в коридора, направен сякаш само от дърво и стъкло, с прозорци, през които денем се разкриваше изглед към море, пясък и пустиня. Когато за Първи път се беше нанесла тук, Ема си мислеше, че с течение на времето изгледът ще избледнее в съзнанието й, че няма да се събужда всяка сутрин и да се изумява от синевата на океана и небето. Ала това не се беше случило. Морето все така я пленяваше със своята непрестанно меняща се повърхност, а пустинята - със своите сенки и цветя.

Сега през нощните прозорци виждаше сиянието на луната, отразяващо се в морето - сребърно и черно.

Двете с Кристина прекосиха коридора и спряха пред огромното стълбище, което се спускаше до входа. То се намираше точно в средата на Института и разделяше северното и южното крило. Преди много години Ема нарочно си беше избрала стая в другия край на сградата, далеч от частта, където бяха спалните на семейство Блекторн. Това бе начин безмълвно да заяви, че все още е Карстерс.

Сега тя се облегна на парапета и погледна надолу. Институтите нарочно се строяха така, че да впечатляват - те бяха място за среща на нефилимите, сърцето на общностите от ловци на сенки, обитаващи един район. Внушителното преддверие, квадратна стая, чийто център бе огромното стълбище, отвеждащо до площадката и втория етаж, имаше черно-бял мраморен под и бе украсено с неудобни на вид мебели, на които никой никога не сядаше. Ужасно приличаше на входа на музей.

От площадката на стълбището можеше да се види, че белите и черните плочки, с които бе застлан входът, оформят образа на ангела Разиел, въздигащ се от водите на езерото Лин в Идрис с две от Реликвите на смъртните в ръце - лъскав меч и обкована със злато чаша.

Това бе образ, който всяко нефилимско дете познаваше. Преди хиляда години ангелът Разиел бе призован от Джонатан Ловеца на сенки, родоначалника на всички нефилими, за да порази демоните. Разиел бе дарил Джонатан с Реликвите на смъртните и Сивата книга, в която бяха записани всички руни. Освен това бе смесил своята кръв с човешка и бе дал на Джонатан и неговите последователи да пият от нея, така че телата им да са в състояние да понесат руните върху кожата си, създавайки по този начин първите нефилими. Образът на въздигащия се Разиел бе свещен за ловците на сенки - наричаше се Триптихът и присъстваше на местата, където ловците на сенки се срещаха, и там, където бяха загинали.

Образът върху пода на преддверието на Института беше възпоменателен паметник. Когато Себастиан Моргенстърн и неговата елфическа войска бяха нахлули в Института, подът бе застлан с обикновен мрамор. Когато децата на семейство Блекторн се завърнаха в Института след края на Тъмната война, стаята, в която бяха загинали толкова много ловци на сенки, вече не беше такава, каквато я помнеха. Камъните, върху които бе пролята нефилимска кръв, бяха махнати, сменени с мозайката, възпоменаваща падналите.

Всеки път когато я прекосяваше, Ема си спомняше за родителите си и за бащата на Джулиън. Не че имаше нещо против - не искаше да забрави.

- Когато каза, че ги няма и все пак са тук, Артър ли имаше предвид? - попита Кристина, докато се взираше замислено в Ангела.

- Определено не. - Артър Блекторн оглавяваше Института в Лос Анджелис, или поне това бе официалното му занимание. В действителност той беше класицист, обсебен от митологията на Рим и Древна Гърция, и прекарваше дните си, затворен на тавана с парчета стара керамика, разпадащи се книги и безкрайни есета и монографии. Ема не помнеше да го е виждала да проявява активен интерес към какъвто и да било нефилимски въпрос. Откакто Кристина бе пристигнала в Института, случаите, в които го бяха виждали, се брояха на пръстите на едната ръка. - Макар да съм впечатлена, че помниш, че живее тук.

Кристина направи физиономия.

- Недей да гримасничиш. Това накърнява драматичния ми момент. Искам драматичният ми момент да си остане ненакърнен.