Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Очите му се затвориха.

Вече не танцуваха. Стояха неподвижни; Ема почти не дишаше, ръцете на Джулиън се движеха по нея. Беше я докосвал безброй пъти преди: докато тренираха, докато се биеха, докато лекуваха раните си.

Никога не я бе докосвал по този начин.

Приличаше на омагьосан. Някой, който знаеше, че е омагьосан, и се съпротивляваше с всеки нерв от тялото си, а перкусията на една ужасяваща вътрешна борба туптеше във вените му. Ема усещаше пулса му в ръцете, които почиваха върху голата кожа на гърба й.

Пристъпи към него, почти незабележимо, само няколко сантиметра. Той ахна. Гърдите му се повдигнаха и се докоснаха до връхчетата на нейните през тънката материя на роклята й. Усещането я разтърси като електричество. Не бе в състояние да мисли.

- Ема - каза той задавено. Пръстите му се свиха рязко, сякаш го бяха пронизали. Притегляше я към себе си. Тялото й се блъсна в неговото. Тълпата се превърна в неясно петно от светлина и цвят около тях. Главата му се наведе към нейната. Дъхът им се сля.

Отекна звън на цимбали: разтърсващ, оглушителен. Те отскочиха един от друг в същия миг, в който вратите на театъра се отвориха и стаята бе обляна от ярка светлина. Музиката спря.

Високоговорител изпращя и се събуди за живот.

- Умолява се публиката да заеме местата си в театъра -обяви зноен женски глас. - Представлението на Лотарията ще започне.

Кристина се бе откъснала от мъжа с костюма на райета и се приближаваше към тях със зачервено лице. Сърцето на Ема думкаше яростно. Осмели се да хвърли поглед към Джулиън - за един мимолетен миг той изглеждаше като човек, който се бе препъвал из пустинята под жарките лъчи на слънцето, а когато най-сетне бе зърнал вода да блещука в далечината, тя се бе оказала просто мираж.

- Все още никаква следа от Марк? - побърза да попита Ема, когато Кристина се присъедини към тях. Не че имаше причина Кристина да знае къде се беше дянал Марк; Ема просто не искаше тя да погледне Джулиън, не и когато той изглеждаше така.

Кристина поклати глава.

- Ами тогава ще е най-добре да влизаме - заяви Джулиън. Гласът му бе съвсем нормален, а изражението спокойно. -Марк ще ни намери.

Ема не можа да се сдържи и го погледна изненадано. Открай време знаеше, че Джулиън е добър актьор (ловците на сенки бяха принудени да лъжат и да играят роли през цялото време], но този път изглеждаше така, сякаш си бе въобразила изражението, което бе зърнала върху лицето му само преди миг. Сякаш си бе въобразила последните десет минути.

Сякаш нищо от това не се бе случило.

23

Известен австрийски художник от края на деветнайсети и началото на двайсети век. - Б. пр.

24

Квартал в Лос Анджелис. - Б. пр.

-Какво правиш тук? - изсъска Марк в тъмнината.

Стоеше на прага на гардеробната, заобиколен от купища скъпи дрехи. Дори през лятото температурите в Лос Анджелис падаха през нощта, ала връхните дрехи бяха леки: ленени и крепонени мъжки сака, копринени и тюлени дамски шалове. Нямаше почти никаква светлина, ала Марк изобщо не помисли да се съпротивлява, когато една бледа ръка се протегна иззад кожен тренчкот и го издърпа през закачалките.

Кийрън. Днес косата му беше наситено тъмносиня, почти черна - цветът на вълни в бушуваща буря. Което означаваше, че е в отвратително настроение. Сребърно-черните му очи проблясваха в мрака.

- Как иначе бих могъл да те видя? - отвърна той и го притисна до стената. Между палтата нямаше много място, беше тясно и горещо. Марк ахна и то не само заради удара в стената. Ярост струеше от Кийрън на вълни, които той можеше да усети; те се гърчеха дълбоко в него, там, където студените води на елфическото кралство някога бяха смразили сърцето му. - Не мога да вляза в Института, освен в светилището, където ще ме убият, ако ме открият. Нима трябва да прекарвам всяка нощ, спотаен в сенките на пустинята, надявайки се, че ти ще благоволиш да ме посетиш?

- Не - каза Марк, докато Кийрън го притискаше още по-плътно в стената, а коляното му се вмъкна между краката му. Думите му бяха яростни, ала ръцете му върху тялото на Марк си бяха същите - тънки, хладни пръсти, които разкопчаха копчетата на ризата му и се пъхнаха между тях, за да докоснат кожата му. - Не бива да се срещаме, докато това не приключи.

- А после какво? Ще се върнеш доброволно в Лова заради мен? За глупак ли ме мислиш? Ти открай време го ненавиждаш.

- Но не мразя теб - отвърна Марк. Миризмата в гардеробната бе смесица от милион парфюми: одеколони, с които бяха пропити палта и сака и които гъделичкаха носа му. Това бяха синтетични миризми, не бяха истински: фалшива тубероза, фалшив жасмин, фалшива лавандула. Нищо в света на мунданите не беше истинско. Но пък какво в царството на елфите бе по-истинско?