Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Джулиън го изгледа продължително.

- Не ми казвай - заяви той най-сетне. - Не искам да знам.

Марк придоби учуден вид.

- Така ли? Аз пък бих искал.

- Аз също - обади се Ема, но преди Марк да успее да й отговори, осветлението в салона угасна. Начаса се възцари пълно мълчание - не бавно утихване на гласовете, което Ема би очаквала, а рязко, неестествено преустановяване на всякакъв шум.

По тила й пробяга тръпка в същия миг, в който лъчът на един-единствен прожектор падна върху сцената.

Музикантите, които се бяха събрали в мястото за оркестъра, подхванаха тиха, почти печална мелодия, докато двама униформени мъже избутаха на сцената предмет, обвит в черно кадифе. Музиката замря, разнесе се потракване на високи токчета. Миг по-късно се появи жената, която бе проверявала билетите на входа. Беше се преоблякла и сега носеше великолепна дълга рокля от черна и тъмносиня дантела, която приличаше на морска пяна. Дори от това разстояние Ема видя тъмния молив, с който бяха очертани очите й.

Жената протегна ръка с яркочервени нокти, улови черното кадифе и го дръпна, захвърляйки го драматично на пода. Отдолу се показа машина. Внушителен прозрачен цилиндър почиваше върху метална поставка; във вътрешността му имаше стотици цветни топчета с цифри върху тях. От единия край на машината излизаше метален улей, а пред него стоеше поднос.

- Дами и господа - започна жената на сцената. - Аз съм Белинда Бел.

- Белинда Бел? - прошепна Джулиън. - Фалшиво име.

- Ти си направо гениален детектив - отвърна Ема също шепнешком. - Гениален.

Джулиън направи физиономия насреща й и Ема почувства как я залива вълна на облекчение. Това бяха тя и Джулиън, които гримасничеха насреща си и се смееха. Това беше нормално.

Жената на сцената продължи:

- Добре дошли на Лотарията.

Залата беше притихнала. Белинда се усмихна и сложи ръка върху устройството, съвършено неподвижна.

- Лотарийна машина - промърмори Джулиън. - Това е съвсем буквално.

- Пазителят не можа да се присъедини към нас тази вечер - каза Белинда. - Мерките за сигурност трябваше да бъдат затегнати. Последният лов бе прекъснат от нефилими и жертвоприношението бе изложено на опасност.

Думите й бяха последвани от тихо оживление. През тялото на Ема пробяга тръпка. Нефилими. Жената беше казала „нефилими". Тези хора знаеха за ловците на сенки. Което беше не толкова изненада, колкото потвърждение на онова, което Ема подозираше от самото начало. Тук се случваше нещо, чиито пипала се простираха до света на долноземците и подкопаваха корените на всичко, което те познаваха.

- Жертвоприношението? - повтори тя шепнешком. - Да не би да има предвид човешко жертвоприношение?

Ш-Ш-Т, написа Джулиън на ръката й. Ема усети как я жегна болка, когато видя, че ноктите на пръстите, докоснали кожата й, бяха изгризани до кръв.

Музиката се усили. На сцената Белинда натисна някакво копче върху устройството. Металните ръце се раздвижиха. Топките в прозрачния глобус се завъртяха, превръщайки се в неясно петно от цветове, като вътрешността на калейдоскоп.

Завъртане след завъртане. Ема беше на брега, ръката на баща ù се обвиваше около нея. Калейдоскопите са като магия, Ема. Няма двама души на този свят, които да видят едно и също, когато погледнат в тях.

Сърцето на Ема се сви от болка при спомена. Машината се въртеше все по-бързо и по-бързо, а после изведнъж изплю една червена топка. Тя се търкулна по улея и тупна в подноса.

Белинда я вдигна деликатно. Множеството бе застинало неподвижно. Неподвижността на котка, готвеща се за скок.

- Синьо - отекна гласът на Белинда в тишината. - Синьо 304.

Мигът се проточи, сякаш бе замръзнал. А после един мъж се изправи на крака. Движеше се сковано, като статуя, събудена внезапно и неохотно за живот.

Беше мъжът, с когото бе танцувала Кристина, онзи с костюма на ситно райе. Беше ужасно пребледнял, а жената в сребристата рокля се отдръпваше от него.

- Господин Стърлинг. - Белинда пусна топката обратно в подноса и тя издрънча. - Лотарията избра вас.

Ема не можа да се въздържи и скришом се огледа наоколо. Публиката седеше като вкаменена, повечето - с безизразни лица, макар върху някои да се четеше облекчение. Мъжът в костюма на райета, Стърлинг, изглеждаше зашеметен, сякаш го бяха ударили в слънчевия сплит и не можеше да си поеме дъх.

- Правилата са ви известни - заяви Белинда. - Господин Стърлинг разполага с два дни свобода, преди ловът да започне. Никой няма право да му помага. Никой няма право да се намесва в лова. - Очите й обходиха множеството. - Нека Онези, Които Са По-Древни, дарят всички ни със сполука.