Касандра Клеър - Лейди Полунощ

- Нима? Според мен е очевидно.

Очите на Малкълм имаха ярък лилав цвят, което обикновено означаваше, че е в особено настроение.

- Ще ме пуснеш ли да вляза?

- Не. - В главата на Джулиън запрепускаха мисли за Марк. Той беше на горния етаж и Малкълм не биваше да го вижда. Завръщането му бе прекалено голяма тайна, за да поискат от Малкълм да я запази... и прекалено голяма улика за причината за тяхното разследване.

Джулиън си придаде любезно изражение, но не помръдна от мястото си.

- Тай донесе скункс в къщата. Вярвай ми, не искаш да влезеш.

Малкълм изглеждаше разтревожен.

- Скункс?

- Скункс. - Джулиън бе убеден, че в най-добрите лъжи винаги има зрънце истина. - Успя ли да преведеш написаното?

- Още не. - Малкълм помръдна ръка с едва забележимо движение, ала листовете с частично преведените символи, които те му бяха дали, в миг се появиха между пръстите му. Понякога, помисли си Джулиън, бе лесно да забравиш, че Малкълм владееше могъщи магии. - Но пък открих произхода им.

- Наистина? - Джулиън се опита да изглежда впечатлен. Те вече знаеха, че става дума за древен елфически език, макар че не можеха да го кажат на Малкълм.

От друга страна, това беше възможност да проверят дали елфите не ги бяха излъгали. Джулиън погледна Малкълм с подновен интерес.

- Я чакай малко, това май не са символите. - Малкълм се вгледа в листовете. - Прилича ми на рецепта за портокалова торта.

Джулиън скръсти ръце на гърдите си.

- Не, не е.

Малкълм се намръщи.

- Сигурен съм, че наскоро четох рецепта за портокалова торта.

Джулиън извъртя очи безмълвно. Понякога с Малкълм просто трябваше да бъдеш търпелив.

- 0, забрави - каза Малкълм. - Онова беше списанието на Опра. Това тук... - Той докосна хартията. - Древен елфически език. Бяхте прави; по-стар от ловците на сенки. Както и да е, това е произходът на езика. През следващите няколко дни вероятно ще открия още. Но не затова съм тук.

Джулиън се оживи.

- Проучих отровата в плата, който ми изпрати снощи. Сравних я с различни токсини. Оказа се катаплазма, концентрат от рядък вид беладона и демонски отрови. Би трябвало да те убие.

- Само че Ема ме излекува - каза Джулиън. - Значи, според теб търсим...

- Не съм споменавал никакво търсене - прекъсна го Малкълм. - Просто ти казвам, че никакво иратце не би трябвало да е в състояние да те излекува. Дори и със силата на пара-батайските руни не би трябвало да оцелееш. - Странните му виолетови очи се впиха в Джулиън. - Не знам дали е нещо, което ти си направил, или нещо, което Ема е направила, но каквото и да е било... било е невъзможно. Сега не би трябвало да стоиш пред мен и да дишаш.

Джулиън бавно пое по стълбите. От горния етаж се носеха викове, но не от онези, които говореха, че някой действително е загазил. Да си в състояние да различиш крясъците на шега от истинските, бе жизненоважно, когато отговаряш за четири деца.

Мислите му все още бяха заети с онова, което беше научил от Малкълм за катаплазмата. Страшничко си беше да ти кажат, че не би трябвало да си между живите. Естествено, винаги съществуваше възможността Малкълм да греши, но Джулиън се съмняваше. Нима Ема не беше споменала нещо за беладона, растяща край средоточието?

Всякакви мисли за отрови и средоточия се изпариха от ума му, когато зави по коридора. Стаята, в която държаха компютъра на Тиберий, беше пълна със светлина и звуци. Джулиън се приближи до прага и зяпна.

На монитора на компютъра течеше видео игра. Марк ceдешe срещу него и отчаяно блъскаше по клавишите на контролера, докато един камион се носеше стремително към екрана. Камионът смачка героя му и той запрати контролера настрани.

- Тази кутия служи на Повелителя на лъжите! - заяви той възмутено.

Тай се засмя и Джулиън усети как нещо го жегва в сърцето. Смехът на брат му бе един любимите му звуци, отчасти защото Тай го правеше толкова искрено, без да се опитва да гo скрие и без през ум да му мине, че би трябвало да го крие. Игрите на думи и иронията много често не му се струваха смешни, за разлика от шантавото държание на хората; освен това черпеше безкрайно и непресторено забавление от поведението на животните (Чърч, мъчещ се да запази достойнство, след като беше паднал от масата), което Джулиън намираше за истински красиво.

Посред нощ, докато лежеше и се взираше в тръните, изрисувани по стените на стаята му, на Джулиън понякога му се искаше да може да зареже ролята, която го задължаваше винаги да бъде онзи, който казваше на Тай, че не може да държи скунксове в стаята си, или да му напомня, че е време за учене, или пък да се показва на вратата, за да му каже да загаси лампата, когато четеше, вместо да спи. Какво ли би било, ако, като обикновен брат, той можеше да гледа филми за Шерлок Холмс с Тай и да му помага да събира гущери, без да се притеснява, че те ще избягат и ще хукнат из Института.