Касандра Клеър - Лейди Полунощ

Докато ги разглеждаше, изведнъж се почувства неловко. Да избира копчета за ръкавели, й се струваше нещо, което момиче би направило за гаджето си. Не че го беше правила за Камерън или за когото и да било от онези, с които беше излизала - никога не бе държала на тях достатъчно, че да поиска да го направи. Когато Джулиън тръгнеше с някое момиче, сигурна бе Ема, то определено щеше да бъде от онези, които биха му избирали копчета за ръкавели. Щеше да си спомня рождения му ден и да му се обажда ежедневно. Щеше да го обожава. Не би могло да бъде другояче.

Почти слепешком Ема избра чифт позлатени копчета, инкрустирани с черни камъни. Мисълта за Джулиън, който си има приятелка, я изпълваше с болка, която не можеше да си обясни.

Остави копчетата до касата и отиде в малката стаичка, пълна с рокли. Кристина я последва с разтревожен вид.

„Някога идвах тук с мама - помисли си Ема, прокарвайки опакото на дланта си по редицата от сатен, тафта и ярка изкуствена коприна. - Тя обожаваше щурите стари неща, саката на „Шанел", роклите с мъниста."

На глас обаче каза просто:

- Трябва да побързаме. Докато трае разследването, не бива да се отделяме от Института задълго.

Кристина грабна блещукаща коктейлна рокля от розов брокат, поръсена с миниатюрни златни цветчета.

- Ще пробвам тази.

Тя изчезна в една пробна със завеса, направена от чаршаф с мотив от „Междузвездни войни", а Ема откачи друга рокля - бледа коприна със сребърни презрамки с мъниста. Видът й я изпълваше със същото чувство, с което гледката на някой особено прекрасен залез или пък една от картините на Джулиън, или пък ръцете му, движещи се между четките и шишенцата с боя.

Тя влезе в пробната, за да се преоблече, а когато излезе, завари Кристина да стои насред стаята и да се мръщи на розовата си рокля, която прилепваше като целофан по всяка извивка на тялото й.

- Май е прекалено тясна - каза тя.

- Според мен се очаква да е толкова тясна - отвърна Ема. - Бомбите ти изглеждат страхотно.

- Ема! - Кристина вдигна поглед, скандализирана, и ахна. - О, изглеждаш прелестно!

Ема докосна колебливо материята с цвят на сребро и слонова кост. За ловците на сенки бялото символизираше смърт и траур; те рядко се обличаха в бяло, макар че това бе слонова кост, което значеше, че би могло да мине.

- Мислиш ли?

Кристина се усмихна.

- Знаеш ли, понякога си точно такава, каквато очаквах, че ще бъдеш, а друг път си толкова различна.

Ема застана пред огледалото.

- Какво искаш да кажеш с това „каквато очаквах, че ще бъдеш"?

Кристина взе един снежен глобус и се намръщи.

- Ами Марк не беше единственият, за когото бях чувала, преди да дойда тук. Чувала бях и за теб. Всички говореха, че ти ще бъдеш следващият Джейс Херондейл. Следващият велик боец на ловците на сенки.

- Няма да бъда нищо такова - заяви Ема. Гласът й звучеше спокоен, слаб и далечен в собствените й уши. Не можеше да повярва, че казва онова, което казваше. Думите като че ли излизаха, без преди това да бъдат оформени от мислите й, сякаш създаваха своя собствена реалност, като биваха изричани. - Аз не съм специална, Кристина. Нямам допълнителна ангелска кръв или уникални умения. Аз съм обикновен ловец на сенки.

- Не си обикновена.

- Напротив. Не притежавам магическа сила, не съм прокълната или благословена. Мога да правя съвсем същото, което и всички останали. Единствената причина да съм добра е понеже тренирам.

Продавачката, Сара, надникна в стаичката с широко отворени очи. Ема беше забравила за нея.

- Имате ли нужда от помощ?

-Имам нужда от толкова много помощ, че идея си нямаш - отвърна Ема. Стресната, Сара се върна зад щанда.

- Това е смущаващо - прошепна Кристина. - Сигурно си мисли, че сме някакви откачалки. Да си вървим.

Ема въздъхна.

- Съжалявам, Тина. Аз ще платя за всичко.

- Но аз дори не съм сигурна, че искам тази рокля! - извика Кристина, докато Ема отново потъваше в пробната.

Ема се обърна и насочи пръст към нея.

- 0, да, искаш я. Сериозно говорех за бомбите ти. Изглеждат страхотно. Не мисля, че досега бях виждала толкова много от тях. Ако аз имах такива гърди, определено щях да ги показвам.

- Моля те, престани да казваш „бомби" - възропта Кристина. - Отвратителна дума. Звучи абсурдно.

- Може и да е така - отвърна Ема и затвори вратата на пробната. - Но изглеждат страхотно.

Десет минути по-късно, с роклите в две торби, те се носеха обратно към океана. Кристина седеше на мястото до шофьора, а краката й бяха скромно кръстосани в глезените, не вдигнати върху таблото, както правеше Ема.