Брандън Сандърсън - Душата на императора

За частица от секундата си спомняше и двете си истории. Спомняше си двете години, които бе прекарала в плен, през които проектираше и изработваше Отражението на същността. Спомняше си един цял живот, посветен на Фалшифицирането.

В същото време си спомняше как е прекарала последните петнадесет години сред народа на теулуанците. Те я бяха приели в обществото си и я бяха обучили в тънкостите на бойните си изкуства.

Две места едновременно, две истории едновременно.

След това първата избледня, и тя се превърна в Шаризан — име, което теулуанците ѝ бяха дали. Тялото ѝ стана по-гъвкаво и мускулесто. Тяло на боец. Свали очилата си. Очите ѝ бяха излекувани преди много време и вече нямаше нужда от тях.

Да получи право на теулуанско обучение не беше лесно; те не обичаха чуждоземците. Насмалко не я бяха убили поне десетина различни пъти по време на първата година от него. Но се бе справила.

Загуби всичките си натрупани знания относно изработката на печати. Любознателността и влечението ѝ към научните занимания изчезнаха. Все още беше себе си, и си спомняше близкото си минало — как я бяха заловили, как я затвориха в килията. Освен това знаеше — логически погледнато — какво е направила с печата току-що, и че животът, който си спомняше сега, е всъщност фалшив.

Но не го усещаше така. Докато печатът гореше на ръката ѝ, тя постепенно се превръщаше в онази своя версия, която щеше да съществува, ако беше осиновена от жестоката общност на теулуанските воини и бе живяла сред тях над десетилетие.

Изрита обувките си настрани. Косата ѝ се скъси; белег се плъзна от носа ѝ и пресече цялата ѝ дясна буза. Вървеше като боец — не крачеше, а сякаш дебнеше.

Достигна до крилото на двореца, отделено за прислугата — точно преди конюшните. Имперската галерия се падаше вляво.

Вратата пред нея се отвори и през нея прекрачи Зу, висок и с устни, стиснати като бледа резка. На челото му имаше плитка рана — през превръзката, с която бе бинтована, се просмукваше кръв, — а дрехите му бяха разкъсани заради падането.

В очите му бушуваше буря. Озъби се злобно, когато я видя.

— Свършено е с теб. Кръвноотпечатващият те откри веднага. Ще те убия с удовол…

Млъкна рязко, когато Шайзан се стрелна напред, заби долната част на дланта си в китката му и я счупи, а дръжката на меча изскочи от пръстите му. След това замахна с ръка нагоре и го удари силно в гърлото. Накрая сви пръсти в юмрук и нанесе къс, стегнат удар право в гърдите, който счупи шест от ребрата му.

Зу залитна напред и изгъргори. Очите му се разшириха от шока. Мечът му издрънча на пода Шайзан пристъпи от едната му страна и го заобиколи, като пътем изтегли камата от колана му и сряза с нея възела на плаща му.

Зу се свлече на пода, а плащът остана в ръката ѝ.

Шай сигурно щеше да му подхвърли нещо. Но Шайзан нямаше търпението да се занимава с хапливи забележки. Воините никога не спираха — така, както реката никога не спираше. Тя дори не забави ход — наметна си плаща и пристъпи плавно в коридора зад Зу.

Той си поемаше дъх с шумно хриптене. Щеше да оживее, но нямаше да може да хване меч в продължение на месеци.

Нещо се движеше в дъното на коридора — бледи създания, прекалено слаби, за да бъдат живи. Шайзан застана в готовност — стабилно разкрачени крака, леко свити в колената, и тяло, обърнато настрани и към коридора. Нямаше значение колко изчадия има Кръвноотпечатващият; нямаше значение дали ще спечели, или ще загуби.

Имаше значение само предизвикателството. Това беше всичко.

Бяха петима и наподобяваха мъже, хванали мечове. Завтекоха се тромаво към нея; костите им тракаха, кухите очни орбити на черепите им сякаш се бяха втренчили в нея — напълно безизразно, като се изключат вечно откритите им в ухилени усмивки зъби. Някои части от телата им бяха заменени с дървени — нови кости вместо онези, които бяха счупили по време на предишна битка. На челото на всяко от създанията светеше червен печат; кръвта бе необходима, за да им вдъхне живот.

Дори Шайзан никога не се бе сражавала с такива чудовища преди. Да ги намушка би било безполезно. Но онези дървени части… някои от тях бяха ребра или други кости, от които не би трябвало да имат нужда, за да се бият. Означаваше ли това, че ако някоя кост бъде счупена или извадена, създанието щеше да спре да работи?

Реши, че това бе най-удачният план за действие, и спря да обмисля въпроса. Шайзан винаги действаше по инстинкт. Когато съществата я достигнаха, тя сне плаща на Зу от рамената си и го метна на главата на първото. То заразмахва ръце в опит да разкъса плата, а тя нападна второто създание.