Брандън Сандърсън - Душата на императора

Успя да влезе без повече трудности. Следващите три стаи от обширните покои бяха празни. Вратата в края им беше затворена. За да влезе, ѝ се наложи да Фалшифицира дървото, от което беше направена, така, че да е било проядено от термити — за целта използва същия печат, който бе използвала на леглото си. Не хвана за дълго, но няколкото секунди ѝ бяха достатъчни да разбие вратата със силен ритник.

Пред нея се откри спалнята на императора — същото място, където я доведоха първия ден; тогава, когато ѝ предложиха този шанс. Помещението бе празно, като се изключи самият той — легнал в постелята буден, но втренчен безизразно в тавана.

Беше тихо. Всичко беше напълно неподвижно. Миришеше на… прекалено чисто. Прекалено бяло. Като празно платно.

Шай се приближи отстрани до леглото. Ашраван не я погледна. Очите му не помръднаха. Тя положи длан на рамото му. Лицето му беше красиво, макар и да беше около петнадесет години по-възрастен от нея. Това не беше кой знае какво за един Височайш — те живееха по-дълго от останалите.

Чертите му си оставаха остри и силно изразени, въпреки дългото време, прекарано на легло. Златиста коса, ясно очертана брадичка, голям нос. Толкова различно от лицата на народа на Шай.

— Познавам душата ти — рече тя меко. — Познавам я по-добре, отколкото ти някога си я познавал.

Все още не чуваше гонга за тревога. Очакваше го всеки момент, но въпреки това коленичи до леглото.

— Иска ми се да можех да те опозная. Не душата ти, а теб . Чела съм за теб; надниквала съм в сърцето ти. Построих душата ти наново, от самото начало, колкото можах по-добре. Но това не е същото. Не е същото като да познаваш някого, нали? Просто означава, че знаеш неща за него.

Дали наистина долови вик от далечното крило на двореца, или само ѝ се беше сторило?

— Не искам много от теб — продължи тя тихо. — Само да живееш. Само да бъдеш. Направих всичко, което можах. Нека е достатъчно.

Тя си пое дълбоко дъх, отвори кутията и извади Отражението на същността му. Омастили го и запретна нагоре ръкава на ризата на императора, за да се открие горната част на ръката му.

Поколеба се, после притисна печата. Когато се опря в плътта, той застина като замръзнал за момент, както винаги ставаше. Кожата и мускулите поддадоха чак след секунда и печатът потъна на един-два милиметра надолу.

Тя го завъртя, за да го заключи, и го отдръпна. Яркочервеният отпечатък сияеше със слаба, мека светлина.

Ашраван примигна.

Шай стана на крака и отстъпи назад, докато той се изправяше в леглото и се огледаше наоколо. Бе започнала да си брои наум.

— Покоите ми — каза Ашраван. — Какво стана? Имаше нападение. Бях… ранен. О, майко на светлините. Каршина. Тя е мъртва.

Лицето му се превърна в маска на скръбта, но той прогони чувството и след миг, то вече бе изчезнало безследно. Той беше императорът. Може и да беше сприхав, но стига да не го вбесяха напълно, умееше да прикрива чувствата си добре. Обърна се към нея и очите му — живи очи; очи, които виждаха — се фокусираха върху лицето ѝ.

— Коя си ти?

Макар че го бе очаквала, въпросът накара стомаха ѝ да се преобърне.

— Нещо като хирург — обясни тя. — Беше тежко ранен. Аз те излекувах. Методите ми, обаче, се считат за… неприемливи според някои представители на обществото ви.

— Преотпечатваща — каза той. — По-скоро… Фалшификатор?

— Донякъде — отвърна Шай. Той щеше да ѝ повярва, защото искаше. — Този вид Преотпечатване е по-труден. Печатът трябва да бъде опресняван всеки ден и трябва да държиш онази кръгла метална плочка — онази в кутията — до себе си през цялото време. Без тях ще умреш, Ашраван.

— Дай ми го — рече той и протегна ръка към печата.

Тя се подвоуми. Не беше сигурна защо.

— Дай ми го — повтори той, този път — по-настойчиво.

Тя положи печата в дланта му.

— Не казвай никому какво се случи току-що — каза му. — Нито на стражниците, нито на прислугата. Само арбитрите ти знаят какво направих.

Виковете отвън се чуваха все по-силно. Ашраван погледна към вратата.

— Щом никой не бива да узнава, значи трябва да се махнеш. Напусни двореца и не се връщай повече — рече той и сведе поглед към печата. — Сигурно би трябвало да те убия, задето знаеш тайната ми.

Това бе себичността, на която постепенно се бе научил през годините, прекарани в двореца. Да, беше я усвоил отлично.

— Но няма да го направиш — отговори тя.

— Няма.

А ето я и милостта му, заровена дълбоко под повърхността.