Брандън Сандърсън - Душата на императора

— Тръгвай, преди да променя решението си — каза той.

Тя направи крачка към вратата, след това погледна джобния си часовник — бе минало доста над минута. Печатът бе хванал — поне временно. Шай се обърна към императора.

— Какво чакаш? — попита той.

— Исках само да те погледна още веднъж — отвърна тя.

Той се намръщи.

Виковете се усилваха още повече.

— Тръгвай — настоя той. — Моля те.

Явно знаеше какво означават крясъците — или поне се досещаше.

— Постарай се повече този път — рече Шай. — Моля те.

И избяга.

От време на време се бе изкушавала да вгради в душата му желанието да я закриля. Нямаше основателна причина да го прави — поне не и от негова гледна точка, — а и би могло да компрометира цялата Фалшификация. Но имаше и друго — тя не вярваше, че той би могъл да я спаси. Докато не приключеше траурът му, той нямаше да може да напуска покоите си или да говори с когото и да било, освен арбитрите. През това време, те щяха да бъдат онези, които управляваха империята.

Така или иначе, на практика вече я управляваха. Не — един набързо вмъкнат в душата на Ашраван импулс да я защити нямаше да ѝ помогне с нищо. Когато наближи последната врата от покоите на императора, тя взе пак фалшивото гърне, вдигна го високо и излезе с несигурна походка. Когато чу далечната шумотевица, възкликна силно и каза:

— Заради мен ли е всичко това? Нощи! Не исках… Знам, че не биваше да отивам при императора. Знам, че е забранено да го безпокоим — но обърках вратите и влязох по погрешка!

Стражниците се втренчиха в нея за секунда. После единият се отпусна и отговори:

— Не е заради теб. Иди си на мястото и стой там.

Шай се поклони и побърза да изчезне. Повечето стражници не я познаваха, затова…

Прониза я остра болка в хълбока. Пое си рязко дъх. Чувството бе същото като онова, което изпитваше всяка сутрин — когато Кръвноотпечатващият опресняваше печата на вратата ѝ.

Шай опипа мястото стреснато. Когато Зу бе замахнал с меча си и срязал ризата ѝ, явно бе прорязал и черната ѝ долна блуза! Когато отдръпна пръстите си, по тях се виждаха няколко капки кръв. Просто драскотина, нищо опасно. В суматохата дори не бе забелязала, че е била ранена.

Но върхът на меча на Зу… по него бе останала нейна кръв. Прясна кръв. Кръвноотпечатващият я бе открил и бе тръгнал по петите ѝ. Болката означаваше, че се опитва да установи местоположението ѝ и дава на любимците си да я подушат, за да започнат лова.

Шай захвърли урната и се впусна да бяга.

Вече не я беше грижа дали ще остане незабелязана. Нямаше смисъл да се прикрива. Ако скелеталите на Кръвноотпечатващия я докопаха, щеше да умре. Толкова. Трябваше да си намери кон скоро, а после — да поддържа преднина пред тях за двадесет и четири часа, докато кръвта ѝ загуби свежестта си.

Фалшификаторката препускаше през коридорите. Някои прислужници я сочеха, други викаха след нея. Почти събори един посланик от южните земи, облечен в червена свещеническа броня.

Тя изруга и го заобиколи. Всеки изход от двореца вече беше затворен. Тя знаеше това. Бе разучила охранителните мерки за такива случаи. Да се измъкне щеше да бъде почти невъзможно.

„Винаги трябва да имаш и резервен план“, казваше чичо Уон.

И тя винаги имаше.

Шай спря посред един от коридорите и си даде сметка — както трябваше да направи още по-рано от сега, — че няма смисъл да бяга към изхода. Почти бе изпаднала в пристъп на паника заради Кръвноотпечатващия по петите ѝ, но трябваше да мисли трезво.

Резервен план. Нейният беше отчаян, но с друг не разполагаше. Затича се отново, зави зад ъгъла и се втурна обратно оттам, откъдето беше дошла.

„Нощи… Дано съм била права в преценката си за него“, мина ѝ през ума. „Ако всъщност е майстор, чиито способности надхвърлят моите, съм обречена. О, Незнайни Боже, моля те. Нека се окажа права този път.“

Сърцето ѝ препускаше; натрупаната досега умора сякаш се бе изпарила. Тя спря с леко подхлъзване в коридора, който водеше към императорските покои.

И зачака. Стражниците се вгледаха в нея изпитателно, смръщили вежди, но не напуснаха поста си в края на коридора — точно както им беше наредено. Извикаха ѝ нещо. Беше ѝ трудно да не хукне пак да бяга. Кръвноотпечатващият и отвратителните му любимци се приближаваха все повече и повече…

— Защо си тук? — проговори един глас.

Шай се обърна и видя как Гаотона пристъпва в коридора. Бе тръгнал пръв към императора. Останалите със сигурност търсеха Шай, но той бе дошъл при императора, за да се увери, че е в безопасност.