Брандън Сандърсън - Душата на императора

Шай се приближи към него, разтревожена и нервна. „Това“, помисли си, „трябва да е най-лошият резервен план, който съм измисляла някога.“

— Проработи — каза тя тихо.

— Изпробвала си печата? — попита Гаотона, хвана я за ръката и хвърли поглед към стражниците. После я дръпна настрани, за да не могат да ги чуят. — Как си могла да направиш нещо толкова прибързано, безумно, необмислено…

— Проработи , Гаотона — повтори Шай.

— Защо дойде при него? Защо не избяга, докато можа?

— Трябваше да разбера. Трябваше.

Той се взря в очите ѝ. Погледът му сякаш гледаше през тях и проникваше до дъното на душата ѝ, както винаги. Нощи, какъв добър Фалшификатор би излязъл от него.

— Кръвноотпечатващият те е надушил — рече той. — Насъскал е онези… неща след теб.

— Зная.

Гаотона се поколеба за един кратък миг, след това извади от един от дълбоките си джобове една дървена кутия. Сърцето на Шай подскочи.

Арбитърът протегна кутията към нея и тя я хвана с едната си ръка, но той не я пусна.

— Знаеше, че ще дойда тук — каза. — Знаеше, че ще донеса и печатите и че ще ти ги дам. Изигра ме като кръгъл глупак.

Шай не отговори.

— Как го направи? — попита. — Мислех, че те наблюдавам достатъчно отблизо. Бях сигурен , че няма начин да ме манипулираш. И все пак ето, че дойдох тук — и някак си сякаш вече знаех, че ще те заваря. Знаех, че ще имаш нужда от печатите. Чак до този момент не разбирах, че вероятно си планирала всичко това.

— Манипулирах те, Гаотона — призна тя. — Но трябваше да го направя по най-трудния възможен начин.

— И какъв беше той?

— Като бях откровена — отговори тя.

— Няма как да манипулираш някого с откровеност.

— Нима? — отговори тя. — Не е ли това начинът, по който си изградил цялата си кариера? Като си говорил честно и си показвал на хората какво могат да очакват от теб, а след това си искал от тях да бъдат честни с теб в замяна на това?

— Това не е същото.

— Не — съгласи се тя, — не е. Но беше най-доброто, което можех да направя. Всичко, което съм ти казвала, е истина, Гаотона. Картината, която унищожих, тайните от живота ми, скритите стремежи… Бях откровена. Това беше единственият начин да те привлека на моя страна.

— Не съм на твоя страна — възрази той и направи кратка пауза. — Но и не искам да те убиват, момиче. Особено онези същества . Вземи печатите. Дни! Вземи ги и бягай, преди да съм размислил.

— Благодаря ти — прошепна тя и притисна кутията до гърдите си.

Пъхна ръка в джоба на полата си и извади един малък, дебел тефтер.

— Пази го внимателно — заръча му. — Не го показвай никому.

Той го взе колебливо.

— Какво е това?

— Истината — отговори тя, след което се протегна и го целуна по бузата. — Ако успея да избягам, ще променя последното си Отражение на същността. Онзи, който не възнамерявам да използвам никога… Ще добавя към него — и към спомените си — един благодушен дядо, комуто дължа живота си. Мъдър и състрадателен мъж, към когото съм питаела дълбоко уважение.

— Тръгвай, глупаво момиче — рече той.

В очите му имаше сълзи. Ако не беше на самия ръб на паниката, Шай щеше да се почувства горда от това. И да се засрами от гордостта си. Такава беше тя.

— Ашраван е жив — каза му. — Когато си ме спомняш, спомняй си и това. Проработи. Нощи… Проработи!

И се втурна надолу по коридора.

Гаотона се заслуша в стъпките ѝ, но не се обърна, за да я проследи с поглед. Остана втренчен във вратата на императорските покои. Двама объркани пазачи, а зад тях стаи, които водеха към… какво?

Бъдещето на Империята на Розата.

„Ще ни предвожда някой, който не е истински жив“, помисли си Гаотона. „Плод на едно мерзко изкуство.“

Пое си дълбоко дъх, мина покрай стражниците и бутна тежката двойна врата. Трябваше да иде да види онова, което бе създал.

„Само… Моля, само нека не бъде чудовище.“

Шай крачеше по един от коридорите на двореца, понесла кутията с печатите. Доразкъса горната си риза, скри я в джоба си и остана по тясната, черна памучна блуза. Остави полата и клина си. Ансамбълът доста приличаше на дрехите, които бе носила по време на обучението си.

Прислужниците отскачаха от пътя ѝ. Походката ѝ им стигаше да се досетят, че не бива да ѝ се пречкат. Изведнъж осъзна, че не се е чувствала толкова уверена от години.

Бе си върнала душата. Цялата.

Извади един от Белезите на Същността вървешком. Омастили го със смели, плавни движения, и върна кутията с печатите в джоба на полата си. След това стовари Отражението върху десния си бицепс и го заключи с леко завъртане — пренаписваше историята си, спомените си, цялото си съществуване.