Брандън Сандърсън - Последната империя

Усмихна й се. Сега главата му стърчеше върху дебел мускулест врат. Почти без напън разкъса оковите си. Изправи се — огромен, нечовешки мускулест — съвсем различен от слабия кротък книжник, когото познаваше.

„Лорд Владетеля говори за силата им в дневника си — помисли си тя с почуда. — Пише, че онзи, Рашек, вдигнал сам цяла канара и я запокитил встрани от пътя им“.

— Но те са ти взели накитите! — възкликна Вин. — Къде криеш металите?

Сейзед се усмихна и сграбчи решетката на килията й.

— Поучих се от вас, господарке. Погълнах ги. — И изтръгна решетката.

Тя изтича навън и го прегърна.

— Благодаря ти.

— Има защо — рече той, отиде до вратата, натисна я с длан и тя отхвърча с трясък.

— Побързайте, господарке — подкани я Сейзед. — Трябва да ви изведа на безопасно място.

След миг се появиха двамата стражници, които бяха хвърлили Сейзед на пода, и замръзнаха, втренчили невярващо очи в мускулестото чудовище, в което се бе превърнал.

Сейзед тръгна напред, стиснал един прът от решетките. Изглежда обаче ферохимията му бе осигурила само сила, но не и бързина, понеже се поклащаше тромаво. Двамата стражници побягнаха и се развикаха за помощ.

— Хайде, господарке — подкани я Сейзед и захвърли металния прът. — Силата ми скоро ще се стопи — металът, който погълнах, не беше достатъчно, за да задържи пълен ферохимичен заряд.

И още докато произнасяше тези думи, тялото му започна да се смалява. Вин го подмина и се шмугна покрай него. Помещението на стражниците бе съвсем тясно, вътре едва се побираха два стола. Под единия намери наметало, в което бе загърната вечерята на стражниците. Взе го и го хвърли на Сейзед.

— Благодаря, господарке — каза той.

Тя кимна и надникна в следващото помещение. Беше по-голямо и от него излизаха два широки коридора — единият поемаше надясно. Покрай стената вляво бяха наредени дървени сандъци, а в средата имаше голяма маса. Вин потрепери, като видя засъхналата по нея кръв и острите метални инструменти, подредени отстрани.

„Ето къде ще свършим и двамата, ако не действаме бързо“ — помисли си и махна на Сейзед да мине пред нея.

И замръзна насред крачка, защото видя, че по правия коридор идват войници. Изруга тихо — щеше да ги чуе по-рано, ако имаше калай.

Обърна се. Сейзед тъкмо пресичаше стаята на стражниците. Ферохимичната му сила бе изчезнала и му личеше, че са го бъхтили здравата, преди да го докарат в килията. Едва пристъпваше.

— Вървете, господарке! — изпъшка той. — Бягайте!

„Вин, все още има някои неща, които трябва да научиш за приятелството — прошепна в съзнанието й гласът на Келсайър. — Надявам се някой ден да ги разбереш…“

„Не мога да го изоставя. Няма…“

Грабна два ножа от масата за мъчения и скочи срещу войниците.

Беше лишена от аломантия, но се уповаваше на месеците упорити тренировки. Още докато летеше, заби единия нож в гърлото на първия войник, падна, удари се в земята по-силно, отколкото очакваше, но успя да се измъкне от ръцете на втория, който изруга и замахна със сабята си.

Острието издрънча в камъните зад гърба й. Вин се извъртя и посече трети войник през бедрото.

„Твърде са много“ — помисли си. Бяха поне двайсетина. Тя се опита да скочи върху следващия противник, но той стовари тоягата си върху ребрата й.

Нямаше пютриум, който да я подсили, и тя рухва безпомощно на каменните плочи.

С крайчеца на окото си забеляза как Сейзед също се свлича на земята. Изглежда, щеше да направи нов опит да съхрани част от силата ся. Но нямаше да му стигне времето. Войниците всеки момент щяха да го обкръжат.

„Е, поне се опитах — помисли Вин. — Поне не го изоставих. Мисля… че точно това имаше предвид Келсайър“.

— Валет! — чу се познат глас.

Беше Елънд. Тъкмо влизаше с шестима войници.

— Елънд?! — Тя го погледна смаяна.

— Добре ли си? — попита той загрижено, после се обърна към стражниците от Министерството.

— Вземам това момиче с мен!

Говореше смело, но очевидно не беше войник. Нямаше броня, а единственото му оръжие бе фехтоваческо бастунче. Петима от хората му бяха с червени униформи — тоест хора от неговата Цитадела. Но този, който ги предвождаше, беше облечен като дворцов стражник. Вин си даде сметка, че й е смътно познат. Беше си свалил жилетката и опознавателните знаци. „Това е онзи човек — рече си тя. — Същият, когото убедих да премине на наша страна…“

Водачът на тукашната стража, изглежда, взе решение, защото махна отсечено на войниците си да задържат Елънд и хората му.