Брандън Сандърсън - Последната империя

Почти всичко съдържаше в себе си метали — водата, камъните, стъклото… дори човешките тела. Тези метали обаче бяха в твърде ниска концентрация, за да може да им се въздейства аломантично — ето защо аломантите не можеха да ги долавят.

Но с очите на инквизитор Кар виждаше железните контури на предметите — тънки синкави линии, очертаващи света. Принудителите пред него бяха като маса от синкави сенки, чувствата им — объркване, гняв, страх — си личаха по позата. Объркване, гняв и страх… и трите бяха толкова вкусни. Усмивката на Кар се разшири въпреки умората.

Твърде дълго време вече бодърстваше. Животът на инквизитор изтощаваше тялото му и се налагаше да почива често. Събратята му вече напускаха помещението и се отправяха към стаите за отдих, разположени в непосредствена близост до тронната зала. Щяха да заспят веднага: утре отрано ги очакваха нови екзекуции, а вечерта бе изпълнена с вълнуващи събития.

Кар обаче се задържа в залата. Скоро вътре останаха само той и лорд Владетеля, осветен от петте огромни свещника.

— Най-сетне получи каквото искаше — каза лорд Владетеля. — Надявам се да не ме безпокоиш повече по този въпрос.

— Да, милорд — отвърна Кар и се поклони. — Мисля, че…

Странен звук наруши тишината — тих пукот. Кар вдигна глава и се намръщи. На пода изтрака метално кръгче, завъртя се и спря в краката му. Монета. Той я вдигна, погледна към огромния тъмен прозорец и забеляза в него малка дупка.

„Какво е това?“

Още десетина монети пробиха стъклото, надупчиха го като решето. Въздухът се изпълни със звънтене на метал и пукот на строшено стъкло. Кар изненадано отстъпи.

Цялата долна част на прозореца изригна навътре — стъклото бе толкова отслабено от множеството дупки, че вече не можеше да издържа тежестта си.

Късчета разноцветно стъкло се завъртяха във въздуха, понесоха се като снежен повей пред дребната фигура с развята мъглопелерина и с два черни кинжала в ръцете. Момичето скочи на пода и се подхлъзна за миг върху стъклата, следвана от черните повлекла на мъглите. Претърколи се напред, притеглено от собствената си аломантия, и се завъртя като фурия. А мъглите го обгърнаха, сякаш беше някакъв вестител на нощта.

В следващия миг неканената гостенка се хвърли право към лорд Владетеля.

Вин разпали Единайсетия метал. Както и преди, в мъглите до трона изплува по-ранният вариант на лорд Владетеля.

Вин беше изкатерила стъпалата към подиума, преди инквизиторът да я последва. Лорд Владетеля седеше спокойно и я наблюдаваше леко заинтригувано.

„Две копия в гърдите дори не му направиха впечатление — помисли Вин, докато стъпваше на малката платформа. — Едва ли моите кинжали ще го уплашат“.

Тъкмо по тази причина не смяташе да го напада с тях. Вместо това ги вдигна и ги заби в гърдите на по-ранния му вариант.

Остриетата попаднаха право в целта — и преминаха през нея, сякаш там нямаше никой. Вин се препъна, мина цялата през изображението и едва не падна върху подиума.

Завъртя се и отново посече изображението. И този път остриетата минаха през него, без да му направят нищо. Картината дори не се изкриви.

„Моето златно изображение — помисли тя отчаяно. — Можех да го докосвам. Защо не мога да докосвам това?“

Очевидно тук нещата не стояха по същия начин. Сянката стоеше неподвижно, сякаш не забелязваше атаките й. Вин се беше надявала, че ако успее да убие по-ранната версия на лорд Владетеля, настоящата също ще умре. За съжаление, ранната версия, изглежда, бе точно толкова призрачна, колкото една атиумна сянка.

Беше се провалила.

Кар се стовари върху нея, сграбчи я с яките си ръце и я събори на подиума.

Вин изпъшка и разпали пютриум. „Вече не съм безпомощното момиче, което държеше в плен“ — помисли си, изпълнена с нова решимост, и ритна назад миг преди да тупнат на пода зад трона.

Инквизиторът изпъшка от болка и хватката му отслабна. Мъглопелерината й остана в ръцете му, но тя скочи на крака и изтича встрани.

— Инквизитори! — провикна се лорд Владетеля и се надигна. — Всички при мен!

„Трябва да изчезвам оттук — помисли Вин. — Да намеря друг начин да го убия…“

Кар я сграбчи отново. Този път успя да я обгърне с ръка и да я стисне. Вин изстена от болка, разпали пютриум и се опита да се освободи, но Кар я изправи на крака и стисна гърлото й с другата си ръка. Тя продължаваше да се бори, да се извива и съпротивлява, но хватката му бе твърде силна. Опита се да запокити и себе си, и него с мощно Стоманено тласкане към рамката на вратата, но котвата й бе твърде слаба и Кар само се олюля. Ръцете му не я пускаха.