Брандън Сандърсън - Последната империя

Но също така бе смятал, че нито един аломант не може да въздейства върху чувствата на човек, разпалил мед.

Разхвърляните по пода монети се разхвърчаха на всички страни. Вратите се изтръгнаха от касите си и отлетяха с трясък. Дори безбройните стъклени парченца литнаха встрани от подиума.

Вин също отхвръкна, с усещането, че металите в стомаха й заплашват да го разкъсат. Удари се в земята и едва не изгуби съзнание. Остана да лежи замаяна и объркана, в главата й се въртеше една-едничка мисъл.

„Каква сила…“

Прокънтяха стъпки — лорд Владетеля слизаше от подиума. Движеше се бързо. Смъкна скъсаната си дреха и остана гол до кръста — само накитите и пръстените проблясваха по ръцете му. Няколко тънки гривни се бяха впили в кожата на предмишниците му.

„Хитро — помисли Вин, докато се изправяше с мъка. — Така не може да бъде Тласкан и Придърпван“.

Лорд Владетеля поклати тъжно глава. Краката му газеха в студените мъгливи повлекла над пода. Изглеждаше невероятно силен, с мускулести гърди и красиво лице. Тя усещаше как силата на аломантията му разкъсва чувствата й.

— Какво си мислеше, дете? — попита тихо лорд Владетеля. — Че ще ме победиш? Да не съм някой обикновен инквизитор, че да ме подлъжеш с номерата си?

Вин разпали пютриум, обърна се и побягна, твърдо решена да сграбчи тялото на Марш и да скочи през прозореца.

Но изведнъж лорд Владетеля се озова пред нея, движеше се с бързината на вихър. Дори с разпален пютриум Вин не можеше да го надбяга.

С почти небрежен жест той я улови и я подхвърли като кукла към една от огромните колони. Вин потърси отчаяно котва, но той бе изтласкал всичкия метал от помещението. Освен…

Тя се Притегли към една от гривните на лорд Владетеля — една от онези, които не проникваха в кожата му. Той незабавно вдигна ръка нагоре, неутрализира нейното Теглене и я накара да се завърти безпомощно във въздуха. Металите в стомаха й заподскачаха, чу се звън на строшено стъкло, а обицата на майка й се откъсна от ухото й.

Вин опита да се завърти и да омекоти удара с крака, но се блъсна в колоната с такава сила, че и пютриумът не можа да й помогне. Чу ужасяващо хрущене, остра болка прониза десния й крак.

Рухна на пода. Нямаше сили да погледне, но ужасната болка в таза й подсказваше, че кракът й е изкривен под нея, обърнат под неестествен ъгъл.

Лорд Владетеля поклати глава. Вин едва сега осъзна, че той не се безпокои, че носи метални накити. Като се имаха предвид способностите и силата му, човек трябваше да е много глупав — както Вин в случая, — за да се опита да използва накитите му за котва. Така само му бе позволила да контролира движението й.

Той пристъпи напред, натрошеното стъкло хрущеше под токовете му.

— Да не мислиш, че това е първият път, когато някой се опитва да ме убие, дете? Оцелявал съм в пожари и след обезглавяване. Промушвали са ме, посичали са ме, мачкан съм, рязали са ме и са ме осакатявали. Веднъж, в началото, дори ме одраха жив.

Погледна я и поклати глава. Странно, но предишното й впечатление за лорд Владетеля се потвърди. Той наглеждаше… уморен. Дори изтощен. Не тялото му — то бе стегнато и мускулесто. Усещаше се в… поведението му. Тя се опита да се изправи.

— Аз съм бог — заяви той.

„Колко е различен от скромния човек в дневника“.

— Боговете не могат да бъдат убити — продължи той. — Боговете не могат да бъдат сваляни. Нима не знаете, че собственоръчно съм изтребвал цели армии? Кога най-сетне ще престанете да се опитвате? Колко векове трябва да ви доказвам, преди вие, глупави скаа, да осъзнаете истината? Колко още трябва да убия?

Вин извика от болка, когато кракът й се подгъна. Разпали пютриум, но въпреки това от очите й бликаха сълзи. Пютриумът скоро щеше да изгори, а без него едва ли щеше да остане в съзнание. Тя се подпря на колоната, притисната от аломантичното влияние на лорд Владетеля. Десният й крак пулсираше болезнено.

„Толкова е силен — помисли отчаяно. — И е прав. Той е бог. Какво си мислехме?“

— Как смееш? — попита лорд Владетеля, докато вдигаше отпуснатото тяло на Марш с покритата си с накити ръка. Марш тихо изстена. — Как смееш? — повтори отново лорд Владетеля. — След всичко, което ти дадох? Благодарение на мен ти се издигна над обикновените хора! Благодарение на мен ти доминираше над тях!

Вин повдигна глава. През мъглата от болка и безнадеждност в съзнанието й проблесна някакъв спомен.

„Той се опитва да каже… опитва се да каже, че неговите хора трябва да доминират…“