Брандън Сандърсън - Последната империя

— Имам друга задача, Елънд — каза тя и взе мъглопелерината от ръцете на Сейзед.

— Нима си мислите, че можете да го победите, господарке? — попита терисецът.

— Трябва да опитам — отвърна тя. — Единайсетият метал действа, Сейзед. Аз… видях нещо. Келсайър беше убеден, че той ще ни разкрие някаква тайна.

— Но… господарке… лорд Владетеля…

— Келсайър умря, за да вдъхнови този бунт — заяви твърдо Вин. — Трябва да се погрижа той да успее. Това е моята част, Сейзед. Келсайър не го знаеше, но аз го разбрах. Трябва да спря лорд Владетеля.

— Лорд Владетеля? — повтори слисано Елънд. — Но, Валет, той е безсмъртен!

Вин го прегърна и го целуна.

— Елънд, твоето семейство доставяше атиум на лорд Владетеля. Знаеш ли къде го държи?

— Да — отвърна той объркано. — В съкровищницата, пада се на изток оттук…

— Трябва да вземеш този атиум, Елънд. Новото правителство ще се нуждае от средства — и сила, — ако иска да се задържи срещу първия благородник, събрал своя армия.

— Не, Валет — поклати глава Елънд. — Трябва да те отведа на безопасно място.

Тя му се усмихна и се обърна към Сейзед. Терисецът й кимна.

— Няма ли да ми кажеш, че не бива да отивам? — попита го тя.

— Не — рече той тихо. — Боя се, че сте права, господарке. Ако лорд Владетеля не бъде победен… Не, няма да ви спирам. Само ще ви пожелая късмет. И ще се върна да ви помогна веднага щом отведа младия Венчър на безопасно място.

Вин кимна, усмихна се на разтревожения Елънд, после вдигна глава. Към тъмната сила, която я очакваше горе и пулсираше с отегчена угнетеност.

Разпали мед и отхвърли Усмиряващото въздействие на лорд Владетеля.

— Валет… — повика я тихо Елънд. — Ти…

Тя се обърна към него.

— Не се тревожи. Мисля, че знам как да го убия.

Вин се Тласкаше нагоре, извисяваше се над Кредик Шау. Около нея стърчаха кули и бойници, като сенчести зъби на някакво призрачно чудовище. По някаква причина я накараха да си спомни за Келсайър, проснат мъртъв на улицата, с щръкнало от гърдите копие.

Мъглите се въртяха и кълбяха около нея. Бяха доста плътни, но калаят й позволяваше да вижда бледото сияние на хоризонта. Утрото наближаваше.

Под нея ярка светлина озаряваше една сграда. Вин се улови за един тънък връх и се завъртя около хладната му метална обшивка, за да огледа наоколо. Хиляди факли пламтяха в нощта, подскачаха като светулки и се събираха към двореца на огромни вълни.

„Дворцовата охрана няма да устои на такава сила — помисли тя. — Но като си пробиват път с бой към двореца, бунтовниците само приближават собствената си гибел“.

Спомни си предишния път, когато бе летяла между кулите на Кредик Шау. Тогава Сейзед дойде да я спаси, ранена и плувнала в кръв. Но този път едва ли щеше да успее да й помогне.

Недалеч от мястото, където се намираше, се издигаше тронната кула. Не беше трудно да я познае — бе осветена от горящи пръстени, чиято светлина се процеждаше вътре. А вътре беше Той. Тя реши да изчака малко, надяваше се, че дори да са там, инквизиторите може да излязат.

„Келсайър вярваше, че Единадесетият метал е ключът“ — помисли си.

Имаше една идея. Щеше да се получи. Трябваше да се получи.

— От този миг — заяви лорд Владетеля с ясен глас — Инквизиторският отдел получава водеща роля в Министерството. Запитванията, които допреди се адресираха към Тевидиан, сега да бъдат насочвани до Кар.

В тронната зала цареше тишина. След събитията от тази нощ принудителите бяха объркани. Лорд Владетеля махна с ръка, за да покаже, че срещата е приключила.

„Най-сетне!“ — помисли Кар и вдигна глава. Усещаше мъчителните, макар и добре познати пулсации в стоманените шипове — но тази вечер болката пораждаше радост. Инквизиторите очакваха това решение от два века. Два века внимателно и почти незабележимо бяха подтиквали процесите на поквара и корупция сред принудителите. И най-сетне успехът бе постигнат. Инквизиторите вече нямаше да се прекланят пред заповедите на по-низши.

Обърна се и погледна усмихнато групата министерски свещенослужители. Наясно беше със смута, който всяваше стоманеният поглед на един инквизитор. Зрението му не беше както някога, но в замяна на това бе получил нещо по-добро. Познания за аломантията, при това от такова високо ниво, че можеше да разглежда света около себе си с невероятна точност.