Брандън Сандърсън - Последната империя

— Много ти благодаря — подхвърли през решетките. — Току-що ни помогна да постигнем нещо, което чакахме от много време.

Вин го изгледа с нескрита омраза. Усмиряващото въздействие на лорд Владетеля бе започнало да отслабва.

— Жалко, че Бендал го няма — продължи Кар. — Той преследваше брат ти години наред, кълнеше се, че Тевадиан има потомство от скаа. Бедният Бендал… Ех, ако лорд Владетеля ни беше преотстъпил и Оцелелия, разплатата ни щеше да е пълна.

Погледна я със стоманените си очи и поклати глава.

— Както и да е. Ето, че най-накрая е отмъстен. Ние останалите повярвахме на брат ти, но Бендал… не беше убеден — и накрая те откри.

— Брат ми? — Вин се надигна. — Той ме е предал?

— Да те е предал? До сетния си дъх се кълнеше, че си издъхнала от глад преди години. Крещеше от болка в ръцете на палачите. Никой не може да издържи на мъченията на инквизиторите. Скоро сама ще се убедиш в това. — Той се усмихна. — Но първо нека ти покажа нещо.

Двама стражници довлякоха пред килията гол овързан пленник, целия покрит с рани, и го хвърлиха на колене на каменния под.

— Сейзед? — извика Вин и изтича при решетките.

Терисецът остана неподвижен, докато стражниците завързваха ръцете и краката му за забита в пода халка. Бяха го били почти до безсъзнание, освен това го бяха съблекли съвсем гол. Вин извърна очи, но миг преди това зърна белега между краката му — мястото, където трябваше да е неговата мъжественост.

„Всички териски стюарди са евнуси“ — й бе казал той. Тази рана не беше нова — за разлика от другите по окървавеното му тяло.

— Хванахме го да се промъква в двореца след теб — обясни Кар. — Наистина предан слуга.

— Какво сте му направили? — попита тя тихо.

— О, много малко… засега — рече Кар. — Сигурно се чудиш защо ти разказах за брат ти. Може би ще решиш, че съм глупак, задето ще ти кажа, че брат ти претърпя Преобразяване, преди да издаде тайната си. Но виждаш ли, макар да не съм глупак, признавам, че допуснах грешка. Трябваше да удължим мъченията му… да го оставим да страда още. Това наистина беше грешка.

Усмихна се злобно и кимна към Сейзед.

— Но този път няма да сгрешим, дете. Не, сега ще опитаме различна тактика. Ще сме много внимателни, ще внимаваме болката да продължава. Ще спрем само когато ни кажеш всичко, което искаме да знаем.

Вин потрепери от ужас.

— Не… моля ви…

— О, да — отвърна Кар. — Защо не помислиш малко върху това какво ще направим с него? А сега трябва да тръгвам. Лорд Владетеля ще ми предаде лично управлението на Министерството. Но после започваме веднага.

Обърна се и черното му расо помете пода. Стражниците го последваха, най-вероятно към караулното пред тъмницата.

— О, Сейзед — въздъхна Вин, коленичила до решетките.

— Виждате ли, господарке — отвърна Сейзед с изненадващо ясен глас. — Какво ви казвах за тичането по бельо из града? Ако господарят Доксон беше тук, здравата щеше да ви скастри.

Вин го погледна учудено. Сейзед й се усмихваше.

— Сейзед! — прошепна тя. — Ти си в съзнание?

— Напълно — отвърна той с ясен глас.

— Сейзед — възкликна тя. — Защо си ме последвал? Трябваше да ме зарежеш да сърбам сама каквото съм си надробила!

Той извърна окървавената си глава към нея.

— Господарке — каза съвсем сериозно, — заклех се пред господаря Келсайър, че ще се грижа за вашата безопасност. Терисците не дават лесно подобна клетва.

— Но… не помисли ли, че ще те заловят?

— О, аз знаех, господарке — рече той. — Как иначе щяха да ме доведат при вас?

Вин вдигна глава.

— Да те… доведат при мен?

— Да, господарке. Има само едно нещо, което е общо между Министерството и моя скромен народ. И едните, и другите подценяват нещата, които са постигнали.

Той затвори очи. И изведнъж тялото му започна да се променя. Сякаш… се смали, мускулите му отслабнаха и измършавяха, плътта увисна на скелета.

— Сейзед! — извика Вин и провря ръка през решетките, за да го докосне.

— Всичко е наред, господарке — отвърна той с тих, плашещо отпаднал глас. — Дайте ми само малко време… да събера сили.

„Да събере сили?“ Вин отдръпна ръка и втренчи поглед в него. Изминаха няколко минути. „Възможно ли е…“

Изглеждаше толкова слаб — сякаш силата му, мускулите бяха изсмукани. А може би силата им бе… съхранена някъде другаде?

Сейзед отвори очи. Тялото му започна да се връща към нормалното си състояние, после мускулите му започнаха да нарастват, наедряха и се изпълниха с мощ, станаха по-големи дори от тези на Хам.