Брандън Сандърсън - Последната империя

Нямаше никакъв смисъл да се бои. Келсайър бе допуснал ужасна, ужасна грешка.

— Баща ти, дете — подкани я лорд Владетеля и тя отново почувства натиска му върху душата си.

И проговори, изцяло подвластна на силата му.

— Моят… брат ми каза, че баща ми е този човек ето там. Архипреланът. — По бузите й се търкулнаха сълзи, но когато лорд Владетеля й обърна гръб, тя не можа да разбере защо плаче.

— Лъжа, милорд! — извика Тевидиан и отстъпи. — Какво знае тя? Не виждате ли, че е само едно глупаво дете!

— Тевидиан, кажи ми честно — поде лорд Владетеля, докато приближаваше с бавна крачка принудителя. — Някога лягал ли си с жена скаа?

Принудителят се поколеба.

— Аз спазвам закона! Всеки път, когато го направя, ги убивам.

— Ти… лъжеш — заяви лорд Владетеля, сякаш бе изненадан. — Не си сигурен.

Тевидиан се разтрепери.

— Аз… мисля, че се справих с всичките, милорд. Но… имаше една, която може да ми се е изплъзнала. Отначало не знаех, че е скаа. Войникът, когото пратих да я убие, допусна небрежност и я пусна. Но след това я намерих.

— Кажи ми — рече лорд Владетеля. — Тази жена роди ли дете?

Възцари се тишина.

— Да, милорд — отвърна архипреланът накрая.

Лорд Владетеля затвори очи, въздъхна и се върна на трона.

— Ваш е — рече на инквизиторите.

Шестима от инквизиторите с радостни викове извадиха изпод расата си обсидианови кинжали и се нахвърлиха върху архипрелана. Забиваха кинжалите отново и отново. Той крещеше. Останалите принудители гледаха ужасено.

Кар също гледаше доволно. До него, също така доволни, стояха помощникът му от тъмницата и деветият Инквизитор.

— Тезата ти е доказана, Кар — заяви с уморен глас лорд Владетеля от трона. — Изглежда, съм се предоверил на… склонността на обикновените служители да спазват моите закони. Никога не бях допускал грешка. Но май е време за промяна. Събери всички архипрелани и ги доведи тук — ако трябва, вдигни ги от леглата. Нека присъстват, когато предам управлението на Министерството на Инквизиторския отдел.

Усмивката на Кар стана по-широка.

— Нечистокръвното дете да бъде унищожено — добави лорд Владетеля.

— Разбира се, милорд. Макар че… преди това бих искал да й задам няколко въпроса. Тя е участвала в една шайка на Мъгливи скаа. Би могла да ни помогне да открием останалите…

— Чудесно — рече лорд Владетеля. — В края на краищата това е ваше задължение.

„Келсайър, проклет безумецо — мислеше си Доксон, докато нанасяше бележки върху картата на масата, — защо трябваше да се измъкнеш и да ме оставиш да оправям твоята бъркотия?“ Но знаеше, че ядът му не е истински — беше само начин да не мисли за смъртта на Кел. Помагаше.

Ролята на Келсайър в операцията — погледът в бъдещето, харизматичното му командване — бе приключила. Сега бе ред на Доксон. Той бе поел първоначалната стратегия на Келсайър и я бе променил. Стараеше се да поддържа хаоса на контролируемо ниво, да снабдява с най-доброто снаряжение онези, които ще се възползват най-умело от него. Изпращаше отряди да завземат определени точки — складове за храни и вода, — преди бунтовниците да ги разбият.

Накратко, правеше това, което бе правил винаги: превръщаше мечтите на Келсайър в реалност.

От съседната стая се чу шум и на прага застана вестоносец.

— Какви са новините? — попита Доксон.

Вестоносецът, млад мъж с имперска униформа, каза тихо:

— Съжалявам, господине. Никой от стражниците не я е виждал да излиза и… един твърди, че била откарана в подземието на двореца.

— Можете ли да я измъкнете?

Войникът — казваше се Горадел — пребледня. До съвсем скоро той бе от охраната на лорд Владетеля. Истината бе, че Доксон не беше съвсем сигурен доколко може да му има доверие. Но от друга страна, като член на дворцовата стража Горадел имаше възможност да прониква на места, до които не допускаха никой скаа. Бившите му другари не знаеха, че е преминал на другата страна.

„Ако наистина е преминал“ — помисли Доксон. Но събитията се развиваха твърде бързо, за да си позволява подобни съмнения. Налагаше се да се довери на инстинкта си.

— Е? — повтори Доксон.