Брандън Сандърсън - Кладенецът на възнесението

Вин крачеше уверено. Не, решително. Имаше разлика. Каквото и да се криеше в дъното на тази пещера, тя очевидно искаше да го открие.

„Но какво може да има там? — помисли Елънд. — Кладенецът на Възнесението?“

Кладенецът бе нещо митично — тема, която подхващаха само принудителите, когато разказваха за миналото на лорд Владетеля. Но нали бе тръгнал с Вин на север, за да го търси? Защо сега го изпълваше такова колебание?

Може би защото най-сетне бе готов да приеме това, което ставаше. Въпреки че го безпокоеше. Не защото се страхуваше за живота си, а защото изведнъж бе престанал да разбира света. Разбираше армиите, дори да не знаеше как да ги побеждава. Но понятия като Кладенеца на Възнесението? Богове, идеята за които противоречеше на логиката на учените и философите?

Побиха го тръпки на ужас.

Най-сетне наближиха отсрещния край на задимената пещера. Тук имаше друга, по-малка. Веднага щом пристъпиха вътре Елънд забеляза нещо — това помещение бе издялано в камъка от човешка ръка. Или поне имаше нещо, което напомняше за човешка дейност. Сталактити като Колони подпираха ниския таван, но бяха раздалечени на равни разстояния. И същевременно изглеждаха, сякаш са дело на природата, по тях нямаше следи от инструменти.

Въздухът тук бе по-топъл — освен това димът се разсея. Слаба светлина идваше от нещо, разположено в отсрещния край на помещението, но Елънд не можеше да види източника. Светлината имаше странен цвят и по-скоро блещукаше, отколкото да трепти.

Вин го улови за ръката и спря.

— Откъде идва тази светлина? — попита намръщено Елънд.

— От езерце — отвърна Вин, присвила очи, вероятно с подсилено зрение. — От сияещо бяло езерце.

Елънд повдигна вежди. Двамата не помръдваха. Вин, изглежда, се колебаеше.

— Какво има? — попита той.

Тя се притисна към него.

— Това е Кладенецът на Възнесението. Усещам го в главата си. Той тупти.

Елънд се усмихна насила. Имаше чувството, че се намира в някакъв нереален свят.

— Нали заради него дойдохме?

— Ами ако сбъркам нещо? — попита тихо Вин. — Ако взема силата и не знам как да я използвам? Ако… стана като лорд Владетеля?

Елънд я погледна. Той я обичаше. Положението, в което се намираха, бе трудно обяснимо от гледна точка на неговия логичен мироглед. Но Вин и логиката никога не се бяха погаждали. А в момента той също бе готов да забрави за нея.

Улови лицето й с ръце и я погледна.

— Очите ти са толкова красиви…

Тя се намръщи.

— Какво?

— И — продължи Елънд — част от красотата им се дължи на твоята честност. Вин, ти няма да станеш като лорд Владетеля. Ще знаеш какво да направиш със силата. Аз ти вярвам.

Тя се усмихна неуверено, после кимна. Но не пристъпи в помещението. Вместо това посочи над рамото на Елънд.

— Какво е това?

Той се обърна. На стената на малката стая имаше издатина. Стърчеше от скалата над вратата, през която бяха влезли. Вин я доближи и Елънд я последва. Забеляза отгоре някакви останки.

— Приличат на строшени грънци.

Освен парчетата върху издатината имаше и други, нападали по пода.

Вин вдигна едно парче, но в него нямаше нищо забележително.

— Погледни това — рече Елънд, който ровеше из останките, и вдигна едно късче, което изглеждаше различно от другите. Беше глинен диск с вграден в центъра метален къс.

— Атиум? — попита тя.

— Не е същият цвят.

— Какво е тогава?

— Може би ще открием отговора там — каза Елънд и посочи редицата колони, водещи към светлината. Вин кимна и двамата се отправиха нататък.

Без да губи нито миг, Марш се опита да Тласне Сейзед. Сейзед очакваше това и отвори желязоемния пръстен — извлече съхранената вътре тежест. Тялото му стана по-плътно и той почувства как тежестта го притегля надолу, юмруците му се превърнаха в железни гюлета, увиснали на ръцете му.

Марш полетя назад, отхвърлен от собствения си Тласък. Блъсна се с гръб в стената и от устните му се изтръгна изненадан вик и отекна в малкото прихлупено помещение.

Сенки танцуваха по стените. Сейзед почерпи острота на зрението, затвори желязоема и се хвърли върху объркания инквизитор. Марш обаче се възстанови бързо. Вдигна ръка, Придърпа една незапалена лампа от стената и тя профуча с нарастваща скорост право към него.

Сейзед отвори цинкоема. Имаше чувството, че е някакъв чудат хибрид между аломант и ферохимик, с източници на метал, забити в тялото. Златото бе помогнало да заздравеят раните му, но пръстените оставаха в плътта. Така бе постъпвал и лорд Владетеля, задържайки металоемите в себе си, проникнали в плътта, за да не могат да му бъдат отнети.