Брандън Сандърсън - Кладенецът на възнесението

Тялото й сияеше. Тя усещаше кипяща енергия, която сякаш се опитваше да изригне отвътре навън. Беше като силата, която получаваше при горене на пютриум, само дето бе неимоверно по-голяма. Истинско, неописуемо могъщество. Нещо далеч надхвърлящо познанията й и същевременно разширяващо вътрешния й хоризонт, помагащо й да израсне и да осъзнае какво притежава.

Вин можеше да прекрои света. Можеше да прогони мъглите. Да нахрани милиони с едно махване на ръка, да накаже лошите, да защити слабите. Изпитваше благоговение пред самата себе си. Пещерата около нея стана прозрачна и тя видя целия свят като на длан, една грандиозна сфера, в която животът можеше да съществува само в ограничени райони на полюсите. Тя можеше да промени това. Можеше да направи света по-добър. Можеше…

Можеше да спаси Елънд.

Погледна го и видя, че той умира. Веднага разбра какво не е наред с него. Можеше да го изцери, да затвори разкъсаните вътрешности.

„Не бива да го правиш, дете мое“.

Вин вдигна изненадано глава.

„Знаеш какво трябва да направиш“ — продължи да шепне Гласът. Изглеждаше невероятно стар. Съчувстващ.

— Трябва да го спася! — извика тя.

„Знаеш какво трябва да направиш“.

И тя наистина знаеше. Пред очите й се разигра сцена — тя видя, като насън, как Рашек взема силата и я задържа за себе си. Видя бедствията, които бе предизвикал.

Залогът беше всичко или нищо — като аломантията в известен смисъл. Ако вземеше силата, трябваше да я изгори напълно през следващите няколко секунди. Да поправи всичко, което сметне за нужно, но много бързо.

Или… да се откаже от нея.

„Трябва да победя Дълбината“ — произнесе в нея Гласът.

Тя видя и това. Извън двореца, в града, по цялата страна. Хора в мъглите, хора, които падат и се гърчат. Мнозина, за щастие, си бяха по къщите. Традициите на скаа бяха все още силни.

Но други бяха на открито. Тези, които вярваха на думите на Келсайър, че мъглите не могат да им направят нищо лошо. Ала сега мъглите ги нападаха. Бяха се променили, носеха смърт.

Това беше Дълбината. Мъгли, които убиват. Мъгли, които бавно покриваха цялата земя. Не всички умираха, някои само се разболяваха, а имаше и такива, които оставаха незасегнати.

„Ще става по-лошо — шепнеше тихо Гласът. — Дълбината ще убива и руши. И ако се опиташ да я спреш, ще погубиш света, както направи Рашек“.

— Елънд… — прошепна тя и го погледна, облян в кръв на пода.

И изведнъж си спомни нещо. Думи, казани от Сейзед. „Трябва да го обичаш достатъчно много, за да вярваш на желанията му — бе й казал той. — Любовта ти няма да е истинска, ако не се научиш да го уважаваш. Да правиш не това, което смяташ за най-добро, а това, което той в действителност иска…“

Видя, че Елънд плаче. Опитваше се да я открие с очи и Вин знаеше какво иска. Искаше народът му да оцелее. Искаше на света да се възцари мир, искаше скаа да са свободни.

„Ще знаеш какво да направиш със силата — беше й казал преди малко. — Аз ти вярвам…“

Вин затвори очи и по бузите й се застичаха сълзи. Очевидно боговете също плачеха.

— Обичам те — прошепна тя.

Отърси се от силата. Държеше в себе си могъщество на божество, но го отстъпи, освободи го в тръпнещото в очакване пространство. Отказа се от Елънд.

Защото знаеше какво иска той.

Пещерата се разтресе. Вин извика, докато пламтящата сила се изтръгваше от тялото й, поглъщана жадно от пространството. Крещеше като обезумяла, а през това време сиянието й се топеше, после изведнъж тялото й тупна на дъното на опразненото езерце и главата й се удари в камъка.

Пещерата продължаваше да се тресе, от тавана се сипеха прах и отломки. И тогава, в един миг на свръхестествена яснота, Вин чу в главата й да отекват две думи.

„СВОБОДЕН съм!“

Вин плачеше.

Трусовете се бяха успокоили, бурята бе отминала. Това, което имаше да става, бе станало, туптежът бе утихнал. Тя изхлипа, обгърнала с ръце почти бездиханния Елънд. Беше крещяла за помощ, беше викала Хам и Дух, но така и не получи отговор. Навярно бяха твърде далече.

Побиваха я ледени тръпки. След като бе държала в себе си такава огромна сила, имаше усещането, че не съществува. И сигурно щеше да стане така, след като Елънд умреше.

„Какъв беше смисълът? — мислеше тя. — Животът не значи нищо. Аз предадох Елънд. Предадох света“.

Не знаеше точно какво се е случило, но по някакъв начин бе допуснала ужасна, непоправима грешка. А най-лошото от всичко бе, че се беше опитала да направи това, което е най-правилно, макар решението да беше болезнено.