Брандън Сандърсън - Кладенецът на възнесението

Нещо се мержелееше над нея. Мъгливият призрак. Тя го погледна, но дори не можеше да почувства гняв. Всъщност сякаш всичките й чувства бяха прегорели.

Призракът вдигна ръка и посочи.

— Свърши се — прошепна тя.

Той продължаваше да сочи настойчиво.

— Няма да стигна навреме при тях — каза тя. — Освен това видях колко е сериозна раната. Видях я с помощта на силата. Никой от тях не може да направи нищо, дори Сейзед. Така че би трябвало да си доволен. Получи каквото искаше… — И млъкна. Защо призракът бе промушил Елънд?

„За да ме накара да го излекувам — помисли си. — За да не ми позволи да… освободя силата“.

Тя премигна. Призракът махна с ръка.

Бавно, мъчително, тя се изправи. Гледаше като хипнотизирана призрака, който прелетя няколко крачки и посочи нещо на пода. В помещението бе тъмно, след като езерцето се бе изпразнило, и единствената светлина идваше от фенера на Елънд. Наложи се да разпали калай, за да види какво сочи призракът.

Беше едно от глинените парчета. Дискът, който Елънд й бе показал.

Мъгливият призрак го сочеше настойчиво. Вин се приближи, наведе се и напипа с пръст металното топче в центъра му.

— Какво е това? — прошепна тя.

Мъгливият призрак се обърна и се понесе към Елънд. Вин бавно го последва.

Елънд беше още жив. Но бе съвсем отпаднал и треперенето утихваше. С приближаването на смъртта сякаш бе възвърнал част от контрола над тялото си. Погледът му бе втренчен в нея и тя видя, че помръдва с устни.

— Вин… — прошепна той.

Тя коленичи до него, погледна металното топче, после призрака. Той стоеше неподвижно. Тя завъртя топчето между пръстите си, после понечи да го лапне.

Призракът отчаяно размаха ръце. Вин спря и той посочи Елънд.

„Какво ли значи това?“ Но сега не беше време за колебания. Тя приближи топчето до устните на Елънд.

— Елънд — прошепна му. — Трябва да глътнеш това.

Не беше сигурна дали я е разбрал, но й се стори, че кима. Тя сложи топчето между устните му. Той опита да го преглътне, но се задави.

„Трябва да намеря нещо, с което да го погълне“ — помисли тя. Единственото, с което разполагаше, бе последната стъкленица. Тя посегна към празното езерце и взе пояса си. Измъкна стъкленицата и изля течността в полуотворената му уста.

Елънд се закашля конвулсивно, но течността свърши работа и той преглътна металното късче. Вин коленичи, останала съвсем без сили — потискащ контраст в сравнение с това, което беше преди броени минути. Елънд затвори очи.

А после, колкото и да бе странно, бузите му възвърнаха нормалния си цвят. Вин го гледаше объркана и невярваща. Изражението му, начинът, по който лежеше, цветът на кожата…

Тя разпали бронз и за своя огромна изненада долови от Елънд познати пулсации.

Той гореше пютриум.

Две седмици по-късно в Серанската конвента пристигна самотен пътник.

Сейзед бе напуснал незабележимо Лутадел, измъчван от загубата на Тиндуил и от собствените си мисли. Преди тръгване бе написал бележка. В нея обясняваше само, че не може да остане в Лутадел. Нито ден повече.

Мъглите все още убиваха. Поваляха случайни хора, излезли нощем, без да следват определена схема. Много от жертвите не умираха, а само се разболяваха. Но други напускаха този свят. Сейзед не знаеше как да си обясни смъртта им. Всъщност не беше сигурен дали това го интересува. Вин говореше за нещо ужасно, което е освободила при Кладенеца на Възнесението. Изглежда, се надяваше Сейзед да се заинтересува от преживяното от нея като учен.

Но вместо това той си тръгна.

Мина с бавна крачка през облицованите със стоманени плочи помещения. Всеки момент очакваше на пътя му да се изпречи инквизитор. Може би Марш отново щеше да се опита да го убие. Когато с Хам се върнаха от долната пещера в криптата, той бе изчезнал. Вероятно бе сметнал, че си е свършил работата. Беше забавил Сейзед достатъчно, за да му попречи да спре Вин.

Сейзед слезе надолу по стълбите, мина през залата за изтезания и накрая стигна издълбаното в скалите помещение, което бе посетил при предишното си идване в Конвентата. Пусна раницата на пода, развърза я с уморени пръсти и вдигна глава към голямата стоманена плоча.

Спря поглед на финалните думи на Куаан. Коленичи и извади от раницата грижливо увит свитък. Развърза връвчицата и разгъна отпечатъка, направен преди месеци в същото това помещение. Виждаха се следите от пръстите му, размазали въглен по краищата.

С нарастващо безпокойство Сейзед вдигна листа към стоманената плоча и го положи върху нея.