Брандън Сандърсън - Кладенецът на възнесението

До такава степен бе запленена от красивото езерце, че не забеляза мъгливия призрак, докато Елънд не я стисна за ръката. Тя вдигна глава и видя, че призракът е застанал пред тях. Изглеждаше сякаш е склонил глава, но когато тя се извърна, сенчестият силует се издължи.

Досега не беше виждала създанието извън мъглите. Все още не беше напълно… завършено. Мъгливи повлекла се местеха непрестанно нагоре и надолу, оформяха контурите и вътрешността. И сякаш следваха предначертан план. Вин изсъска и извади кинжала.

— Почакай! — спря я Елънд. Тя се намръщи и го погледна.

— Вин, не мисля, че това нещо е опасно — каза той и пристъпи към призрака.

— Елънд, недей! — извика тя, но той само поклати глава.

— Вин, той ме навести, докато те нямаше. И не ми направи нищо лошо. Изглежда, искаше… да ми каже нещо. — Той се усмихна и бавно доближи призрака. — Какво искаш от нас?

Мъгливият призрак постоя неподвижно няколко секунди, после вдигна ръка. Нещо проблесна, отразявайки светлината на езерцето.

— Не! — изкрещя Вин и се хвърли напред, но острието на призрака вече се бе забило в корема на Елънд. Бившият крал изстена и падна по гръб. — Елънд! — проплака Вин и се наведе над него. Призракът отстъпи и някъде от мъгливите му очертания се посипаха тъмни капки кръв. Кръвта на Елънд.

Елънд лежеше по гръб, с широко отворени очи. Вин разпали пютриум, разкъса ризата му и огледа раната. Призракът бе забил невидимото си оръжие в корема и раната зееше.

— Не… не… не… — повтаряше почти вцепенената от ужас Вин. Ръцете й бяха изцапани с кръвта на Елънд.

Раната беше ужасна. Смъртоносна.

Хам захвърли строшеното бастунче. Ранената му ръка все още висеше на превръзката. Якият Главорез изглеждаше ужасно доволен от себе си, докато прекрачваше тялото на Марш и подаваше здравата си ръка на Сейзед.

— Не очаквах да те намеря тук, Сейз.

Все още замаян, Сейзед хвана ръката му и се изправи. Прекрачи тялото на Марш, споходен от смътната мисъл, че един удар едва ли ще е достатъчен да убие подобно създание. Но въпреки това сега не смяташе това за най-важно. Вдигна изпуснатата свещ, запали я от фенера на Хам и тръгна към стълбата с цялата бързина, на която бе способен.

Трябваше час по-скоро да открие Вин.

Вин притискаше Елънд към гърдите си.

— Обичам те — прошепна тя, по бузите й се стичаха сълзи. — Елънд, обичам те. Обичам те…

Но обичта й нямаше да е достатъчна. Той трепереше, съзнанието бързо угасваше в изцъклените му очи. После изстена и от устните му потече примесена със слюнка кръв.

Тя едва сега си спомни къде са. До нея сияеше езерцето, само на сантиметри от мястото, където бе паднал Елънд. Част от кръвта му бе изтекла в него, но изглежда, не можеше да се смеси с течния метал.

„Аз мога да го спася — осъзна тя. — Силата на сътворението е на сантиметри от ръката ми“. Това беше мястото, където Рашек се бе въздигнал до своята божественост. Това беше Кладенецът на Възнесението.

Отново погледна Елънд, взря се в умиращите му очи. Той се опита да се фокусира върху нея, но изглежда се затрудняваше да контролира мускулите си. Стори й се, че се мъчи да й се… усмихне.

Вин подложи наметалото под главата му, изправи се и пристъпи към езерцето. Чуваше туптежа му. Сякаш я… зовеше. Приканваше я да се слее с него.

Тя стъпи в езерцето. В първия момент кракът й опря в твърда повърхност, после бавно започна да потъва. Тя продължи навътре, към центъра очакваше да се потопи напълно. След секунди вече беше потънала до гърдите в сияещата течност.

Пое си дъх и бавно се отпусна назад. Течността се затвори над нея и скри лицето й.

Сейзед бързаше по стълбите, вдигнал пред себе си трепкащата свещ. Хам го викаше отзад. Дух само го изгледа объркано, когато го подмина.

Изведнъж цялото подземие се разтресе.

И Сейзед разбра, че е закъснял.

Силата се стовари върху нея внезапно.

Тя усещаше натиска на течността, която проникваше в тялото й, проправяше си път през порите и отворите в кожата й. Отвори уста да изкрещи и течността нахлу в гърлото й и я задави.

Остра пареща болка я прониза във висулката на ухото. Вин вдигна ръка, изтръгна обецата и я пусна към дъното. Размота пояса и се освободи, от него — както и от аломантичните метални разтвори.

А после започна да гори. Познаваше това усещане — беше точно както когато разпалваше метали в стомаха си, само дето сега обгръщаше цялото й тяло. Кожата й пламтеше, мускулите и дори костите сякаш бяха обхванати от пламъци. Тя изстена и осъзна, че металният разтвор е освободил гърлото й.