Брандън Сандърсън - Кладенецът на възнесението

— Отивам при Вин — отвърна той смутено. — Марш, тя е открила Кладенеца. Требва да я спрем, преди да е предприела каквото и да било. И да обмислим как да процедираме нататък.

Марш мълчеше.

— Не биваше да идваш тук, терисецо — рече накрая, все така навел глава.

— Марш? Какво става? — Сейзед пристъпи изплашено напред.

— Ще ми се да знаех. Ще ми се да… разбирах.

— Какво да разбираш? — попита Сейзед и гласът му отекна глухо в каменната крипта.

Марш вдигна глава и насочи металните си очи към Сейзед.

— Да разбера защо трябва да те убия — промълви той и вдигна ръка. Мощен аломантичен Тласък впримчи металните гривни на ръцете на Сейзед и го отхвърли към твърдата каменна стена.

— Съжалявам — прошепна Марш.

— В името на лорд Владетеля — прошепна Елънд.

Вин застана до него.

Коридорът от хранилището ги бе извел до втора, по-малка пещера, изпълнена с гъст черен дим. Димът не излизаше от помещението, а само се вихреше и кълбеше вътре.

Вин прекрачи прага. Въпреки очакванията й димът не беше задушлив. Имаше нещо странно, дори уютно в него.

— Ела — каза тя и закрачи по каменния под. — Там има светлина.

Елънд я догони настръхнал.

Туп. Туп. Туп.

Сейзед се блъсна в стената. Не беше аломант и нямаше пютриум, който да подсилва тялото му. Докато се свличаше на пода, почувства остра болка в гърдите и осъзна, че има счупени ребра. Или дори по-лошо.

Марш го приближи бавно.

— Защо дойде? — попита шепнешком, докато Сейзед се надигаше на колене. — Всичко вървеше толкова добре. — Гледаше с железните си очи как Сейзед се опитва да запълзи настрани. След това Тласна отново и го запокити в отсрещната стена.

Сейзед се плъзна по гладкия под и се блъсна в стената. Едната му ръка изхрущя, очите му се напълниха със сълзи.

Въпреки болката той забеляза, че Марш се навежда и взима нещо. Малка кесия. Беше паднала от пояса на Сейзед. Вътре имаше дребни метални предмети. Марш вероятно реши, че са пари.

— Съжалявам — повтори той, вдигна ръка и Тласна кесията към Сейзед.

Кесията профуча през стаята и металните предмети се забиха в плътта на терисеца. Нямаше време да прецени равнището на пораженията. Колкото и да бе странно, не чувстваше болка — но усещаше, че кръвта му се стича по корема и краката.

„Аз… също съжалявам — помисли си той. Причерня му. — Провалих се… макар че не знам точно в какво. Не можах дори да отговоря на въпроса на Марш. Не зная защо дойдох тук“.

Усещаше, че умира. Странно чувство. В ума му се блъскаха смирение, объркване, гняв и… чувството за… неизбежна… гибел…

„Това не са монети“ — прошепна един глас.

Мисъл, която прокънтя в гаснещия му ум.

„Кесията, която Марш изстреля към теб. Вътре няма монети. Това са пръстени, Сейзед. Осем пръстена. Ти извади два — слух и зрение. Другите остави вътре.

В кесията, която затъкна в пояса си“.

Сейзед лежеше неподвижно. Смъртта се спускаше към него като леденостудена сянка. Но тази мисъл бе вярна. Десет пръстена — два на пръстите му и осем забити в плътта му. Допрени до него. Тежест. Бързина на тялото. Зрение. Слух. Докосване. Мирис. Сила. Бързина на ума. Бодрост.

И здраве.

Той отвори златоема. Не беше необходимо да го носи на пръста си, за да го използва — достатъчно бе да го докосва. Парещата болка в гърдите изчезна, погледът му се проясни. Ръката му се изправи, счупените кости се възстановиха под въздействието на концентриран прилив на съхранявано дни наред здраве. Той изпъшка, умът му отхвърли завесата на наближаващата смърт, мисълта му възвърна предишната си кристална яснота.

Плътта около метала също се възстановяваше. Сейзед се изправи, изтръгна кесията от мястото, където се бе забила в кожата, но остави пръстените вътре. Раните му се затваряха с невероятна бързина. Марш спря на изхода и се обърна изненадан. Ръката на Сейзед все още пулсираше болезнено, вероятно от счупването, усещаше и слаби бодежи в гърдите. Но с толкова малко съхранено здраве не можеше да се надява на повече.

Все пак бе жив.

— Ти ни предаде, Марш — каза той. — Не си давах сметка, че тези шипове отнемат душата на човек, не само очите му.

— Не можеш да се мериш с мен — отвърна тихо Марш, но гласът му отекна в пустото помещение. — Ти не си воин.

Сейзед се усмихна, усещаше как металоемите възвръщат силата му.

— И ти не си.

„Забърках се в нещо, което не ми е по силите“ — мислеше Елънд, докато вървяха през пещерата. Подът беше груб и неравен и светлината от фенера бе станала мъждива — сякаш кълбящият се черен дим я поглъщаше.