Брандън Сандърсън - Кладенецът на възнесението

„Нещо тук не е наред“ — мислеше си той. Плъзна пръст по страниците, търсейки отново думите „Светлейши първи свидетел“. Защо тази част го безпокоеше?

Облегна се назад и въздъхна. Дори ако пророчествата говореха за бъдещето, би трябвало да има ключове, които да проследи или да използва като ориентири. Тиндуил беше права за това. Но изследванията му доказваха, че те са неблагонадеждни и мъгляви.

Тогава къде беше проблемът?

„В това просто няма никаква логика“.

Но от друга страна, религията невинаги следваше общоприетата логика. Това ли беше причината, или неговите пристрастия? Или нарастващото неудовлетворение от учения, които бе запаметил и проповядвал, но които в края на краищата го предадоха?

Всичко опираше до едно откъснато листче на бюрото.

„Аленди не бива да стигне до Кладенеца на Възнесението…“

Някой стоеше до бюрото.

Сейзед се стресна, подскочи и едва не тупна от стола. Не беше човек. По-скоро сянка, образувана от потоците в мъглата. Повлеклата бяха съвсем тънки, проникнали през отворения от Вин прозорец. Но въпреки това наподобяваха човешка фигура. Главата сякаш бе надвесена над бюрото… над книгата… Или дори над това листче.

Сейзед едва се сдържа да не скочи и да избяга. Но в края на краищата в него надделя любопитството на учения. „Аленди — припомни си той. — Човекът, когото всички смятали за Героя на времето. Той твърди, че го преследвала фигура, образувана от мъглите. Вин спомена същото“.

— Какво… искаш? — попита Сейзед, като се мъчеше да запази спокойствие.

Призракът не помръдваше.

„Дали не е тя?“ — помисли той. Много религии твърдяха, че мъртвите продължават да се скитат по света, от който ги дели тънка, макар и невидима преграда. Но тази фигура бе твърде ниска, за да е Тиндуил. Сейзед бе сигурен, че ще я познае дори в тази аморфна форма.

Опита се да определи накъде гледа призракът. Посегна с разтреперана ръка и взе листчето.

Призракът вдигна ръка и посочи към центъра на града. Сейзед се намръщи.

— Не разбирам.

Призракът продължаваше да сочи настойчиво.

— Напиши ми какво искаш да направя.

Призракът не сваляше ръка.

Сейзед не смееше да помръдне. Погледна ръкописа и в същия момент внезапен полъх разлисти страниците и ги разтвори на една, изписана с почерка на Тиндуил.

„На Аленди не бива да му се позволява да стигне до Кладенеца на Възнесението — не бива да му се позволява да задържи силата за себе си“.

Може би… може би Куаан беше знаел нещо, останало в тайна от всички останали. Дали силата не покваря дори най-добрите? Дали заради това не се е обърнал срещу Аленди, опитвайки се да го спре?

Призракът продължаваше да сочи.

„Ако призракът е откъснал този лист, може би се опитва да ми каже нещо. Но… Вин не би задържала силата за себе си. Не би разрушила всичко, както е постъпил лорд Владетеля, нали?“

Ами ако няма друг избор?

Зад вратата отекна вик. В гласа се долавяше нескрит ужас. След миг към него се присъединиха други. Смразяващ кръвта хор, който разтърси тъмната нощ.

Нямаше време за колебания. Сейзед сграбчи свещта, като в бързината покапа листовете с разтопен восък, и изскочи от стаята.

Тясна вита каменна стълба водеше право надолу. Вин слизаше бавно, Елънд вървеше след нея. Тътнежът продължаваше да се усилва. На дъното, в края на стълбата имаше…

Обширно подземие. Елънд вдигна фенера високо и огледа просторната каменна пещера. Дух и Хам бяха на няколко стъпала под тях.

— В името на лорд Владетеля… — прошепна Елънд, изправен до Вин. — Никога нямаше да открием това помещение, без да разрушим цялата сграда!

— Вероятно такава е била идеята — отвърна Вин. — Кредик Шау не е само дворец, но и гигантски саркофаг. Построен, за да скрие нещо. По-точно, за да скрие това . Металните инкрустации на пода на криптата замаскират от сетивата на аломанта цепнатините покрай стената и отварящия механизъм. Ако не беше загатването…

— Загатването? — повтори Елънд и се обърна към нея.

Вин само поклати глава и кимна към стълбището. Двамата продължиха да се спускат. Отдолу отекна звънливият глас на Дух:

— Ей, тук има храна! Страшно много консерви!

И наистина, върху каменния под имаше рафтове с прилежно подредени метални кутии, сякаш подготвяни за някакво важно събитие. Вин и Елънд се спуснаха до приземното ниво, а Хам извика на Дух да не се отдалечава. Елънд понечи да тръгне след двамата, но Вин го хвана за ръка. Беше разпалила желязо.