Брандън Сандърсън - Кладенецът на възнесението

Сейзед понечи да възрази, но не знаеше какво да каже. Вече не вярваше в нищо. Какъв смисъл да спори за подобни неща? В този момент отвън долетяха гласове.

„Гласове? — помисли той. — През нощта? В мъглите?“ Завладян от любопитство, напрегна слух, но гласовете идваха от твърде далеч. Той посегна към една торба на бюрото. Повечето му металоеми бяха празни, носеше само медноемите със съхранените в тях легенди и познания. На дъното на торбата намери малка кесия. В нея имаше десет пръстена, които бе подготвил за отбраната, но така и не бе използвал. Извади един и върна кесията в торбата.

Сложи си пръстена — беше калаен металоем — и почерпи острота на слуха. Далечните гласове изведнъж станаха съвсем ясни.

— Кралят! — викаха десетки възбудени гласове. — Кралят се върна!

Вин изскочи през прозореца.

— Ел, аз също не разбирам как го прави — говореше Хам до рамото му.

Вървяха по градските улици. Следваше ги нарастваща развълнувана тълпа. От страничните улички прииждаха още хора, примамени от виковете. Дух ги поглеждаше сконфузено, но явно се радваше на вниманието.

— Бях в безсъзнание през по-голямата част от битката — продължи Хам. — Ако не беше пютриумът, щях да умра. Колосите избиха отряда ми и събориха стените на крепостта, в която се бяхме затворили. Излязох, открих Сейзед, но оттам нататък всичко ми е в мъгла. Помня, че изгубих съзнание пред Цитаделата Хастинг. Когато се свестих, Вин вече бе освободила града. Аз…

Двамата рязко спряха. Пред тях, насред улицата, се бе изправила Вин. Мълчалива, навъсена. В мъглата приличаше на призрака, който Елънд бе видял на пътя.

— Вин? — възкликна той.

— Елънд — рече тя и се хвърли в обятията му, разсейвайки мистичната атмосфера. Потрепери и се притисна към него. — Съжалявам. Направих нещо много лошо.

— Така ли? — попита той. — И какво?

— Провъзгласих те за император.

Елънд се усмихна.

— Забелязах… и приемам.

— След всичко, което направи, за да осигуриш свобода и право на глас на хората?

Елънд поклати глава.

— Напоследък си мисля, че идеите ми бяха малко наивни. Чудесни, но… незрели. Ще поправим това. Радвам се, че градът ми все още съществува.

Вин се усмихна. Изглеждаше уморена.

— Вин? — рече той. — Какво стана с пютриумния транс?

— Отмина — рече тя. — Но има нещо друго. — Тя сви замислено устни, сякаш се мъчеше да реши нещо. После каза: — Ела.

Сейзед гледаше от прозореца, подсилил зрението си с втори калаен металоем. Човекът долу наистина беше Елънд. Сейзед се усмихна и тръгна към вратата, за да излезе и да посрещне краля.

И в същия миг видя нещо да се плъзга над пода на стаята. Лист хартия. Клекна, вдигна го и видя, че е изписан с неговия почерк. Единият му край бе откъснат. Сейзед се намръщи, отиде при бюрото и отвори ръкописа на мястото с разказа на Куаан. Липсваше една страница. Същата като преди, когато работеха с Тиндуил. Почти бе забравил странния случай с изчезналите изречения.

Беше пренаписал страницата, черпейки информацията от своя металоем, след като установиха липсата. А сега същата част отново бе откъсната. За всеки случай той сложи листа при останалите. Всичко съвпадаше.

„Аленди не бива да стигне до Кладенеца на Възнесението — пишеше там. — Не бива да вземе силата за себе си“. Думи, които Сейзед помнеше добре, преведени дословно от отпечатката.

„Защо Куаан се е страхувал от това? — запита се той и седна. — Непрестанно твърди, че познава Аленди по-добре от всички останали. Нещо повече, на няколко пъти го нарича «почтен» човек.

Защо тогава се е страхувал, че Аленди ще задържи силата за себе си?“

Вин вървеше през мъглите. Елънд, Хам и Дух крачеха зад нея. Тълпата се разпръсна по заповед на Елънд, макар че войниците останаха наблизо, за да охраняват краля.

Вин вървеше напред. Усещаше пулсациите, тътнежа, силата, която разтърсваше душата й. Защо другите не я усещаха?

— Вин? — попита Елънд. — Къде отиваме?

— В Кредик Шау — отвърна тихо тя.

— Но… защо?

Вин само поклати глава. Вече знаеше истината. Кладенецът беше в града. По усилването на пулсациите можеше да определя посоката, в която да върви.

Кредик Шау изплува от тъмнината пред тях. Кулите стърчаха от земята в привидно безредие, насочени заплашително към звездите като копия.

— Вин — каза Елънд. — Мъглите се държат… странно.

— Зная — отвърна тя. — Те ме пазят.

— Не съвсем — възрази Елънд. — По-скоро изглежда сякаш се отдръпват от теб.

Вин поклати глава. Всичко беше наред. Но как да му обясни?