Брандън Сандърсън - Кладенецът на възнесението

От небето се сипеха сажди. „Напоследък саждопадите се учестиха“ — помисли Елънд, когато двамата с Дух излязоха от горичката и погледнаха през полето към Лутадел.

— Виждаш ли? — попита Дух. — Портата е разбита.

Елънд се намръщи.

— Но армията на колосите е извън градските стени. И армията на Страф също.

— Погребват труповете. — Дух посочи с ръка.

Елънд усети, че нещо го жегва в сърцето. Вин. Какво ли бе станало с нея?

По съвет на терисците двамата с Дух бяха изминали останалата част от пътя напряко през гората. Освен това бяха нарушили обещанието си пред Вин и пътуваха и денем, за да стигнат Лутадел преди смрачаване.

Елънд чувстваше безкрайна умора.

Не само физическа. Безпокоеше го мисълта какво може да е станало в Лутадел.

— Можеш ли да видиш какво е знамето, което се вее над стената? — попита той.

Дух замълча, докато разпалваше металите си. После отвърна изненадано:

— Твоето!

Елънд се усмихна. „Е, поне сме успели някак да спасим града: Освен ако това не е някаква хитра клопка“.

— Хайде — каза той и посочи върволицата бежанци, които се прибираха в града по пътя. — Да се смесим с тях.

Сейзед въздъхна тихо и затвори вратата на стаята си. Кралете бяха приключили с ежедневния си диспут. Всъщност напоследък се разбираха доста добре, като се имаше предвид фактът, че до съвсем скоро бяха готови да се избият.

Но Сейзед си даваше сметка, че няма да може дълго да се възползва от смекчаването на отношенията. Имаше си други проблеми.

„През живота си съм виждал много хора да умират. Келсайър. Джадендуил. Кренда. Хора, които уважавах. Никога не съм се питал какво може да е станало с техните духове“.

Постави свещта на бюрото и трепкащата светлина озари разхвърляни листа, купчинка странни метални гвоздеи, взети от труповете на колосите — и ръкописа. Сейзед седна зад бюрото и прокара ръка по листата, припомняйки си времето, когато работеха заедно с Тиндуил.

„Може би затова Вин ме назначи да ги командвам. За да престана да мисля за Тиндуил“.

Но напоследък усещаше, че все по-малко му се иска да престане да мисли за нея. Кое беше по-силно? Болезненият спомен или болката от забравата? Той беше Пазител — животът му бе посветен на това да помни. Забравата, дори в името на личното спокойствие, беше нещо, с което не бе готов да се примири.

Прелисти ръкописа и неволно се усмихна. Беше пратил едно подредено копие с Вин и Елънд на север. Но това тук бе оригиналът. Трескаво, почти разхвърляно изписани страници, дело на двама ентусиазирани книжници.

Трепкащата светлина озаряваше уверения, красив почерк на Тиндуил. Той се редуваше с абзаците, писани от Сейзед. На някои места тази смяна се случваше до десетина пъти на страница.

Не си даде сметка, че плаче, докато една сълза не тупна върху листа. Той погледна надолу, стреснат от капката, която размиваше мастилото.

— Тиндуил, какво да правя сега? — прошепна той. — Защо се захванахме с това? Ти не вярваше, че Героят на времето съществува, а аз, изглежда, никога не съм вярвал в нищо. Какъв смисъл има?

Попи сълзата с ръкав, за да запази страницата, и въпреки умората си се зачете. Четеше, за да си спомни. За да се върне в дните, когато не се двоумеше има ли смисъл от тяхното изследване. Тогава най-важното бе, че е заедно с един стар приятел, с човека, когото, оказа се, обича най-много на този свят.

„Събрахме всичко, което успяхме да открием за Героя на времето — мислеше Сейзед, докато четеше. — Но има толкова много противоречащи си сведения“.

Потърси една част, която Тиндуил бе настояла да включат. В нея се съдържаха няколко от най-явните противоречия, поне по мнението на Тиндуил. Прочете ги, като за първи път им отдели нужното внимание. Ето я Тиндуил в най-блестяща форма — внимателна и предпазлива, дори скептична. „Героят на времето ще бъде с висок ръст — пишеше на едно място. — Човек, който не може лесно да бъде пренебрегнат“.

„Силата не бива да бъде взета — се споменаваше в друг източник. — В това няма съмнение. Тя трябва да бъде задържана, но не и използвана“. Тиндуил намираше това условие за глупаво, още повече че на други места се говореше, че Героят ще използва силата, за да победи Дълбината.

„Всички хора са егоисти — продължи да чете. — Героят е човек, който може да прозре нуждите на другите, като пренебрегне собствените си желания“.

„Ако всички хора са егоисти — бе попитала Тиндуил, — тогава как е възможно Героят да е лишен от егоизъм? И как може един скромен човек да завладее света?“