Брандън Сандърсън - Кладенецът на възнесението

Сейзед поклати глава и се засмя. Понякога доводите й бяха много убедителни, в други случаи тя просто се опитваше да намери различно обяснение, независимо колко достоверно е то. Отново прокара пръсти по листата и спря на първия абзац.

„Висок ръст“ — пишеше там. Това със сигурност не се отнасяше за Вин. Не идваше от отпечатката, а от друга книга. Тиндуил го бе включила, защото в отпечатката — най-достоверния им източник — се твърдеше, че Героят ще е нисък. Сейзед прелисти ръкописа, представляващ точен превод на писанията на Куаан, в търсене на пасажа.

„Високият ръст на Аленди ми направи впечатление още при първата ни среща — един човек, който се извисяваше над останалите, който — въпреки младежката си възраст и скромните одежди — заслужаваше уважение“.

Сейзед смръщи вежди. Навремето бе твърдял, че тук няма противоречие, защото може да става въпрос не само за физическия ръст на Героя, но и за неговата духовна осанка. Но сега се замисли и за първи път бе склонен да признае, че Тиндуил е права.

Нещо тук обаче не беше наред. Той запрелиства ръкописа, като плъзгаше поглед по страниците.

„Аз получих своето място в учението за Очакването — започнах да мисля за себе си като за Светейшия първи свидетел, проповедника, за когото в предсказанията се казва, че ще открие Героя на времето. Да отхвърля Аленди на онзи етап би означавало да отхвърля и собствената си позиция, мястото, отредено ми от други“.

Сейзед стисна устни. Прочете абзаца отново. Навън се стъмваше и през завесите се проточиха няколко мъгливи повлекла, преди да изчезнат в стаята.

„Светейши първи свидетел — прочете Сейзед отново. — Как съм го пропуснал? Името, с което ме наричат хората в града. Как не се сетих?“

— Сейзед.

Той подскочи и едва не изпусна ръкописа на пода. До него стоеше Вин, тъмна сянка в мрачната стая.

— Лейди Вин! Вие сте станали!

— Не трябваше да ми позволяваш да спя толкова дълго.

— Опитахме се да ви събудим — рече той тихо. — Но вие бяхте в кома.

Тя се замисли.

— Вероятно така е по-добре, лейди Вин — продължи той. — Войната приключи, а вие се изтощихте ужасно много през последните месеци. Хубаво беше, че си починахте, когато всичко свърши.

Тя пристъпи към него и поклати глава. Сейзед виждаше по-лицето й колко е изтощена, въпреки дните, прекарани в дълбок сън.

— Не, Сейзед — каза тя. — Не е „приключило“. Изобщо не е „приключило“.

— Какво искате да кажете? — попита Сейзед с нарастваща тревога.

— Все още го чувам в главата си — отвърна Вин и вдигна ръка към челото си. — Той е тук. В града.

— Кладенецът на Възнесението? — попита Сейзед. — Не, Лейди Вин, аз ви излъгах за него. Истината е, че нямам никаква представа дали подобно нещо съществува.

— Вярваш ли, че аз съм Героят на времето?

Сейзед отмести поглед.

— Преди няколко дни, на бойното поле, бях сигурен в това. Но напоследък… мисля, че вече не вярвам. Пророчествата и легендите са изпълнени с противоречия.

— Не става дума за пророчества — рече Вин, доближи го и надзърна в ръкописа. — Говоря за това, което трябва да се направи. Аз усещам… че той ме зове…

Погледна към прозореца и мъглите, които се кълбяха отвън. Отвори го широко и пусна вътре студения нощен въздух. Затворила очи, остави на мъглите да погалят лицето й. Беше облечена със семпла блуза и панталони.

— Сейз, веднъж вече почерпих сила от него — каза тихо. — Казах ли ти? Когато се бих с лорд Владетеля. Почерпих сила от мъглите. Така успях да го победя.

Сейзед потрепери, не само от студа. От тона й, от думите й.

— Лейди Вин… — поде той, но не знаеше как да продължи. Почерпила сила от мъглите? Какво искаше да каже?

— Кладенецът е тук — повтори тя, загледана през прозореца.

— Невъзможно, лейди Вин — възрази Сейзед. — Всички доклади са единодушни. Кладенецът на Възнесението се намира в Териските планини.

Вин поклати глава.

— Сейзед, той е променил света.

Сейзед смръщи вежди.

— Какво?

— Лорд Владетеля — прошепна тя. — Той е създал Саждивите планини. Според архивите лорд Владетеля заобиколил империята си с непроходими пустини, за да я запази. Защо трябва да смятаме, че светът е същият, какъвто е бил, когато той се изкачил до Кладенеца? Той е издигнал планини. Какво пречи после да ги е изравнил?

Сейзед усети, че го побиват тръпки.

— И аз щях да направя същото — заяви Вин. — Ако зная, че силата ще се върне и ако искам да я запазя. Ще скрия Кладенеца. Ще оставя да се ширят легендите, в които се казва, че е в планините на север. А после ще построя град около Кладенеца, за да го държа под око. — Обърна се и го погледна. — Той е тук. Силата чака.