Брандън Сандърсън - Кладенецът на възнесението

— Ей натам има силен източник на метал — каза тя с нарастваща възбуда.

Елънд кимна и двамата тръгнаха забързано нататък покрай рафтовете с хранителни припаси. „Всичко това е било направено по нареждане на лорд Владетеля. Но с каква цел?“

В този момент това не й се струваше толкова важно. Не я интересуваше и атиумът, макар че Елънд сигурно се вълнуваше от възможността да го открият.

Стигнаха дъното на пещерата и видяха източника на металната линия.

На стената имаше масивна плоча, като тази, която Сейзед бе открил в Серанската конвента. Елънд изглеждаше разочарован от откритието. Вин обаче пристъпи напред и разпали калай, за да провери какво е гравирано на плочата.

— Това карта ли е? — попита Елънд. — Прилича ми на Последната империя.

И наистина, върху плочата бе гравирана карта. Лутадел бе поставен в центъра. Едно близко градче бе отбелязано с малък кръг.

— Защо е очертан град Статлин? — попита намръщено Елънд.

Вин поклати глава.

— Не затова дойдохме тук. Виж там. — От подземието се отклоняваше друг тунел. — Ела.

Сейзед тичаше по улиците, без да знае накъде и защо. Просто следваше мъгливия призрак. Свещта отдавна беше угаснала, но той продължаваше да я стиска пред себе си.

Продължаваха да ехтят писъци и това го подтикваше да стигне по-бързо при тях и да разбере какво е станало. Но мъгливият призрак настойчиво го водеше в друга посока, дори спираше да го изчака. Може би го водеше към собствената му гибел? Но не… кой знае защо, Сейзед бе готов да му се довери.

„Дали не използва аломантия? — зачуди се той. — За да въздейства на чувствата ми“.

Преди да се съсредоточи върху тази мисъл обаче се спъна в първото тяло. Беше мъж, скаа със скромно облекло и кожа, покрита със сажди. Лицето му бе разкривено в болезнена гримаса, а пепелта наоколо бе разхвърляна, вероятно от конвулсиите му.

Сейзед извика уплашено и спря. Клекна и огледа трупа на мъждивата светлина от един близък прозорец. Този човек бе издъхнал в мъки.

„Прилича на… убийствата, за които чух — помисли Сейзед. — В онова селце на юг. Човекът там разправяше, че мъглата убила приятеля му. Съборила го на земята и той се мятал и гърчил“.

Призракът изникна пред Сейзед и отново посочи с ръка. Терисецът го погледна намръщено.

— Ти ли направи това? — попита шепнешком.

Призракът поклати глава и посочи с пръст. Пред тях се издигаше Кредик Шау. Посоката, в която бяха тръгнали Елънд и Вин.

Сейзед се изправи. „Вин смяташе, че Кладенецът е някъде в града. Дълбината се е върнала и от известно време напада с пипалата си покрайнините на империята. Убива.

Това, което става, надхвърля представите ни“.

Все още не можеше да повярва, че посещението на Вин при Кладенеца ще я изложи на опасност. Тя беше чела историята на Рашек. Не би взела силата за себе си. Сейзед бе сигурен в това. Но не напълно. Всъщност вече не знаеше дали наистина трябва да доближават Кладенеца.

„Трябва да я намеря. Да я спра, да поговоря с нея, да я подготвя. Не бива да прибързваме с нещо толкова важно“.

Ако наистина откриеха там силата, трябваше преди това да помислят хубаво, да решат какво ще правят с нея.

Мъгливият призрак продължаваше да сочи. Сейзед се изправи и затича, забравил за писъците в нощта. Приближи вратата на гигантския дворцов комплекс и хлътна в тъмния отвор.

Мъгливият призрак спря зад него, сред вихрите, които го бяха породили. Сейзед запали свещта с огнивото си и зачака. Призракът не го последва. Завладян от безпокойство, Сейзед реши да го изостави и да продължи сам из някогашния дом на лорд Владетеля. Каменните стени бяха студени и тъмни, светлината от свещта — недостатъчна.

„Невъзможно е Кладенецът да е тук. Нали трябваше да е в планините?“

Но много от сведенията от онова време бяха смътни и Сейзед започваше да се съмнява, че е разбрал правилно информацията, съдържаща се в тях.

Ускори крачка, засенчил огънчето с ръка. Знаеше къде трябва да отиде. И друг път бе посещавал двореца. След падането на лорд Владетеля го беше изучил внимателно, беше го картотекирал в паметта си за идните поколения. Стигна до криптата и спря, забелязал отвора в стената.

На прага стоеше фигура с наведена глава. Трепкащата светлина на свещта озаряваше гладките мраморни стени, сребърните инкрустации на фреските и металните глави на шиповете в очите на непознатия.

— Марш? — попита изненадано Сейзед. — Къде се изгуби?

— Какво правиш, Сейзед? — прошепна Марш.