Брандън Сандърсън - Сплавта на закона

Изстрели.

Уакс реагира мигновено — Тласна се встрани от една желязна врата, падна и се претърколи. Изправи се мигом, с единия стерион в дясната ръка — в лявата държеше пушката.

Огледа се. Дали глупавите му гърмежи не бяха привлекли вниманието на констаблите? Но проехтяха нови изстрели и той се намръщи. Не. Бяха твърде далеч. Нещо ставаше там.

Ето най-сетне възможност да се поразкърши. Той се Тласна от същата желязна врата и литна над улицата. Приземи се на покрива на една къща — този квартал бе предимно от три– и четириетажни сгради. Как можеха хората да живеят без свободно пространство около домовете си? Уакс би полудял.

Прескочи няколко сгради — сякаш за негово удобство покривите им бяха плоски, — спря и се ослуша. Сърцето му тупкаше развълнувано и Уакс си даде сметка, че се е надявал да се случи нещо подобно. Затова бе напуснал забавата, затова се бе качил на небостъргача.

Възстанови теглото си на три четвърти и продължи. За да се биеш добре, ти трябва поне малко тежест.

Мъглите се вихреха около него, сякаш го подмамваха.

Никой не можеше да предскаже в коя нощ ще излязат — те не се придържаха към нормалните прищевки на времето. Нощта можеше да е влажна и студена и въпреки това без никакъв намек за мъгла. Друга пък беше суха като паднало листо, а мъглите буквално я поглъщаха.

Тази нощ бяха съвсем леки и видимостта бе добра. Нов пукот разцепи тишината. „Нататък“ — помисли Уакс. Стоманата пламтеше с приятна топлина в стомаха му.

Стъпи безшумно на последния покрив и претича до отсрещния край. Погледна надолу. Не можеше да различи много заради мъглите, но долу имаше няколко души и един бе въоръжен с пушка, подпряна на скупчените пред него сандъци. Дулото бе насочено към малка групичка в другия край на улицата. Тъмни фигури с добре познатите високи каски на констабли.

Уакс Тласна леко от себе си във всички посоки и оформи Стоманена сфера. Задействано от аломантията, резето на капака за тавана до него изтрака. Той погледна отново към мъжа, който стреляше по констаблите. Би било добре да направи нещо, което да е от полза за града, вместо да си прахосва вечерите в празни приказки с хора, чиито идеали са различни от неговите.

Пусна една гилза и аломантичната сила я притисна към покрива. Тласна се и подскочи нагоре, към мъглите. Намали рязко теглото си и се Тласна встрани от рамката на един прозорец, докато падаше — така, че да се озове по средата на улицата.

С разпалената стомана виждаше ясно линиите — сочеха към четири фигури зад импровизираната барикада. Вдигна стериона и се прицели в онзи с пушката — мъж с прошарена брада и очи, тъмни като нощта.

Чу женско хлипане.

Застина. Ръката му не трепваше, но бе неспособен да помръдне. Спомени — внимателно прокудени нейде в кътчетата на душата му — се пробудиха и го заляха. Леси, с опрян в челото й револвер. Изстрел. Кръв по тухлената стена.

Бандитът насочи пушката към Уакс и стреля. Стоманената сфера отрази куршума съвсем леко, но достатъчно, и той прониза само пелерината на милиметри от ребрата му.

Уакс се опита да натисне спусъка, но това хлипане…

„В името на Хармония“ — помисли си ядосано, наведе револвера и стреля в земята. Тласна се от куршума и излетя над уличката.

Още куршуми пронизаха мъглата около него. Не можеше постоянно да разчита на Стоманената сфера — все някой щеше да го уцели. Приземи се на един покрив и залегна.

Пое си бавно дъх. „Глупак — укори се. — Кръгъл идиот“. За първи път участваше в престрелка след онзи случай в църквата.

Стисна засрамено зъби и пропълзя до ръба на покрива. Мъжете все още бяха долу. Сега вече ги различаваше по-добре — бяха се скупчили и очевидно се готвеха да избягат. Вероятно не искаха да се забъркват с аломант.

Той се прицели в човека, който приличаше на техен водач. Но преди да натисне спусъка, мъжът бе повален с изстрел откъм страната на констаблите. След миг уличката се изпълни с униформени. Уакс въздъхна.

„Можех да стрелям, докато бях долу — помисли си. — Вместо да се вцепеня. Едва ли щеше да стане както тогава…“ Повтаряше си го отново и отново, докато констаблите извеждаха арестуваните от уличката.

Нямаше и следа от жена. Хлипаше някакъв младеж, ранен при стрелбата.

Констаблите не бяха видели Уакс. Той се обърна и потъна в нощта.

Малко по-късно Уакс доближи имението Ладриан. Неговият подслон в този град, родният му дом. Вече не го чувстваше така.

Високото здание не бе заобиколено от добре поддържана градина, но пък разполагаше с четири етажа, украсени с балкони. Уакс хвърли една монета, прескочи оградата и се приземи върху къщичката на портиера. „Каретата се е върнала — отбеляза той. — Нищо чудно“. Бяха свикнали с поведението му, но не знаеше дали да се радва, или да е засрамен от този факт.