Брандън Сандърсън - Сплавта на закона

Тласна се от портата — която се разклати под тежестта му — и се приземи на балкона. Монетометът трябва да е максимално точен в действията си, за разлика от своите братовчеди по аломантия — Железните дърпачи. За последните бе достатъчно да изберат цел и да се Придърпат към нея, без да обръщат внимание на шума. Един Монетомет трябва да е прецизен, внимателен, точен.

Прозорецът не беше заключен — той се бе погрижил за това. Предпочиташе да се среща колкото се може по-рядко с хора. Промъкна се в тъмната стая, прекоси я и опря ухо до вратата. Никакви шумове от коридора. Отвори я лекичко и излезе.

Коридорът тънеше в мрак, а Уакс не беше Калаено око, за да може да подсилва сетивата си. Запромъква се пипнешком, като внимаваше да не събори някое украшение или да не се спъне в нещо.

Стаята му бе в другия край. Ръката му напипа топката на вратата. Чудесно. Уакс я открехна тихичко и пристъпи вътре. Оставаше му само да…

Вратата в другия край на стаята се отвори и нахлу жълтеникава светлина. Уакс застина неподвижно, с ръка на единия от стерионите.

На прага стоеше възрастен мъж, вдигнал тежък свещник. Носеше прилежно изгладена черна униформа и бели ръкавици. Повдигна вежди и каза:

— Господарю Ладриан. Виждам, че се върнахте.

— Ъм… — промърмори Уакс и сконфузено извади ръка изпод пелерината.

— Ваната ви е готова, милорд.

— Не съм поръчвал вана.

— Да, но като се имат предвид нощните ви… преживявания, сметнах, че ще е добре да ви приготвя. — Мъжът подуши с нос. — Барут?

— Ами… да.

— Надявам се, че милорд не е застрелял някоя важна клечка?

„Не — помисли си Уакс. — Дори не можах да стрелям“.

Тилоум го гледаше с видимо неодобрение. Не каза нито дума от онова, което несъмнено си мислеше: че внезапното изчезване на Уаксилий от приема е предизвикало малък скандал, че сега ще е още по-трудно да му намерят подходяща партия. Не каза, че е разочарован. Не каза всички тези неща защото, в края на краищата, той бе слуга на своя господар.

Пък и можеше да го каже дори само с поглед.

— Милорд, ще желаете ли да напиша извинително писмо на лейди Сет? Предполагам, че ще го очаква, след като пратихте подобно на лорд Стантън.

— Да, мисля, че ще е добре — отвърна Уакс. Пъхна палци в колана си и усети наредените там стъкленици. „Какво всъщност правя? Държа се като глупак“.

Едва сега осъзна колко детинска е била постъпката му. Да напусне приема и да тръгне из града в търсене на приключения. Какво му ставаше?

Имаше чувството, че се опитва да възвърне някаква част от себе си. Част от човека, който бе преди смъртта на Леси. Осъзнаваше, дълбоко в себе си, че му е трудно да посяга към оръжието, и сякаш искаше да си докаже, че греши.

И се беше провалил.

— Милорд — продължи Тилоум и пристъпи към него. — Ще ми позволите ли… да говоря откровено?

— Разбира се.

— В града има предостатъчно констабли — каза Тилоум. — И те си вършат работата добре. Докато нашата Къща има само един господар. Хиляди разчитат на вас, милорд.

Кимна с уважение, обърна се и излезе.

Беше прав, разбира се. Къща Ладриан бе една от най-могъщите в града, поне в историческо отношение. В градската управа Уакс представляваше интересите на хората, които бяха наети да му служат. Вярно, че интересите им се защитаваха от техните гилдии, но най-много разчитаха на Уакс.

Само че Къщата му сега беше на ръба на банкрут — богата на недвижими имоти, но бедна откъм средства и връзки, заради глупостта на чичо му. Ако не направеше нещо, за да промени положението, това би означавало хора, изхвърлени на улицата, бедност и рухване на други Къщи, обвързани чрез дългове с тяхната.

Прокара пръсти по стерионите. „Констаблите наистина чудесно се оправят на улицата — помисли си. — Нямат нужда от мен. Тук не е Сушаво, този град не се нуждае от помощта ми“.

Опитваше се да запази предишния си живот. Но вече не беше онзи човек. Не можеше да бъде, колкото и да иска. Хората имаха нужда от него — ала за друго.

— Тилоум! — провикна се Уакс.

Икономът надникна отново, вдигнал свещника. Имението все още не разполагаше с електрическо осветление, макар че скоро щяха да дойдат да го инсталират. Услуга, която чичо му бе платил, преди да умре. Пари, които не можеха да си върнат.

— Да, милорд?

Уакс се поколеба, после бавно разкопча колана с револверите и го постави на сандъка до леглото си. Свали пелерината и я сгъна. Задържа я за миг с благоговение, после я прибра в сандъка. Стерионите я последваха. Не бяха единственото му оръжие, но олицетворяваха живота му в Дивите земи.