Брандън Сандърсън - Сплавта на закона

Уакс бавно затвори капака на предишния си живот и каза:

— Отнеси го, Тилоум. Сложи го някъде.

— Да, милорд — рече Тилоум. — Ще бъде готов, в случай че отново ви потрябва.

— Едва ли ще ми потрябва — измърмори Уакс и обърна гръб на сандъка. — Прибери го на сигурно място. Дано не го видя повече.

— Да, милорд — тихо каза икономът. И като че ли одобрително.

„Това е“ — помисли си Уакс, докато влизаше в банята. Край на Уакс законопазителя.

Време беше да се превърне в лорд Уаксилий Ладриан, шестнайсети управник на Къща Ладриан, в Четвърти октант на град Елъндел.

Шест месеца по-късно

— Как ми е шалчето? — попита Уаксилий, изправен пред огледалото.

— Безупречно както винаги, милорд — отвърна Тилоум. Стоеше с ръце зад гърба, на масичката до него имаше поднос с вдигаща пара чаша чай. Уаксилий не бе поръчвал чай, но въпреки това Тилоум го бе донесъл. Бе малко вманиачен на тема чай.

— Сигурен ли си? — попита Уаксилий и отново нагласи шалчето.

— Напълно, милорд. — Тилоум се поколеба. — Признавам, че съм малко изненадан. Вие сте първият господар, който може да си връзва шалчето. Винаги съм помагал при тази процедура.

— Когато живееш в Дивите земи, се учиш да се справяш сам с всичко.

— С цялото ми уважение, милорд, не съм си помислял, че в Дивите земи на някой ще му дотрябва да се научи да връзва шалче. Не знаех, че обитателите на онези места се интересуват от неща като външен вид и мода.

— Не се интересуват — потвърди Уаксилий с усмивка. — Тъкмо затова го правех. Да се обличаш като градски джентълмен има странно въздействие върху хората там. Едни веднага започват да те уважават, други те подценяват. И, ако ми позволиш да добавя, нямаш представа колко е приятно да видиш изненадата на лицето на някой бандит, когато осъзнае, че е бил победен от някакво градско конте.

— Мога да си представя, милорд.

— Затова го правех — рече Уаксилий, докато се оглеждаше в огледалото. Сребристо шалче, зелен сатенен елек. Изумрудени копчета. Черен сюртук и панталони, с права кройка. Едно стоманено копче на елека, стара традиция, която бе решил да не нарушава.

— Дрехите целяха да ми напомнят нещо, Тилоум. Че онази страна е дива, ала не винаги е била дива.

Докато пъхаше сребриста кърпичка в джобчето на гърдите си, на външната врата се позвъни.

— Поквара и Гибел — изруга той и извади джобния си часовник. — Подраниха.

— Лорд Хармс е известен с точността си, милорд.

— Чудесно. Какво пък, да приключваме с това. — Уаксилий тръгна към вратата; ботушите му потъваха в мекия килим. Къщата не се бе променила особено през двете десетилетия на отсъствието му. Но дори след шестте месеца, прекарани тук, все още не я чувстваше като своя. От време на време долавяше миризмата от лулата на чичо си, тъмните мебели и украшения не бяха по негов вкус. По стените нямаше никакви портрети или картини. Уаксилий знаеше, че са били продадени още преди смъртта на чичо му.

Тилоум вървеше на половин крачка зад него.

— Милорд говори така, сякаш смята работата за досадно задължение.

— Не е ли очевидно? — Уаксилий се намръщи. Какво биха казали хората, ако разберат, че предпочита да се натъкне на някое свърталище на бандити — многобройни и по-добре въоръжени — вместо да се среща с лорд Хармс и дъщеря му?

В дъното на коридора ги очакваше закръглена внушителна жена с черна рокля и бяла престилка.

— О, лорд Ладриан — възкликна жената с нескрита привързаност. — Майка ви щеше толкова да се радва да види този ден!

— Все още нищо не е решено, госпожице Граймс — отвърна Уаксилий, докато тримата се спускаха по стълбището.

— Тя толкова се надяваше някой ден да се омъжите за жена със знатен произход — продължи госпожица Граймс. — Не можете да си представите колко се безпокоеше за вас.

От тези думи сърцето му се сви. Не знаеше колко се е безпокоила. Рядко намираше време да пише на родителите си и на сестра си и се върна да ги навести само веднъж, когато железницата стигна до Сушаво.

Какво пък, сега вече изпълняваше съвестно задълженията си. Беше тук само от половин година и вече си бе стъпил на краката и дори репутацията на Къща Ладриан започваше да бележи напредък — с принадлежащите й ковачници и шивачници. Последната стъпка назад от ръба на финансовата пропаст бе отредена за днес.

На площадката над партерния етаж спря и отсече:

— Не. Не бива да бързам. Трябва да им дам време да се настанят.

— Но точността… — почна Тилоум и млъкна, понеже Уаксилий се обърна и закрачи покрай балюстрадата.