Брандън Сандърсън - Сплавта на закона

— Госпожице Граймс — каза Уаксилий, без да се обръща, — има ли и други въпроси, които трябва да бъдат решени днес?

— Сега ли да ви ги изброя? — отвърна с въпрос госпожица Граймс, която подтичваше след него.

— Каквото и да е, само да занимава мислите ми. — Поквара и Гибел… толкова беше неспокоен, че бръкна под елека си и докосна новия си „Имерета 301“.

Чудесно оръжие, не толкова добро, колкото изработките на Ранет, но малко и удобно, отлична добавка към въоръжението на един изискан джентълмен. Беше решил, че ще бъде лорд, а не блюстител на закона, но това не означаваше, че ще ходи невъоръжен. Защото последното би било… истинска лудост. Нямаше представа как оцеляват хората, когато попаднат в ситуация, в която им трябва оръжие.

— Ами… има един проблем — подхвърли госпожица Граймс с недоволна физиономия. Тя беше икономка в дома на Ладрианови от повече от двайсет години. — Снощи изгубихме още една пратка стомана.

Уаксилий замръзна насред крачка.

— Какво? Пак ли?

— За съжаление да, милорд.

— Проклятие. Започвам да си мисля, че крадците са ни вдигнали мерника.

— Това е само втората ни пратка — рече тя. — Къща Текиел са изгубили цели пет.

— При какви обстоятелства е станало? — попита той. — Изчезването на пратката. Къде се е случило?

— Ами…

— Не, не ми казвайте… — Той вдигна ръка. — Не мога да си позволя да се занимавам с такива неща.

Госпожица Граймс го изгледа многозначително, сякаш да му подскаже, че тъкмо по тази причина е спестила информация от подобен характер преди срещата му с лорд Хармс. Уаксилий положи ръка на перилата, потънал в размисъл. Някъде някой бе създал прецизна организация, за да отмъква стоките, пристигащи с железницата. Бяха кръстили тези бандити Изчезвачите. Дали да не се поразрови малко около това…

„Не — сепна се той. — Не е моя работа. Вече не е“. Трябваше да се обърне към съответните власти, може би да наеме охрана, дори детективи. Не биваше да преследва бандитите сам.

— Сигурен съм, че констаблите ще открият виновните и ще ги изправят пред правосъдието — заяви не без усилие Уаксилий. — Смяташ ли, че накарахме лорд Хармс да чака достатъчно дълго? Мисля, че е достатъчно. Или не е? — Уаксилий се обърна и тръгна в обратна посока. Тилоум завъртя очи.

Един младеж със зелена униформа на Къща Ладриан — казваше се Кип — тъкмо се качваше по стълбите.

— Лорд Ладриан! — провикна се Кип. — Пристигна пощата.

— Някакви колети?

— Не, милорд — отвърна момчето и му подаде запечатан с восък и печат плик. — Само това. Стори ми се важно.

— Покана за сватбената вечеря на Остлин — каза госпожица Граймс. — Подходящо място да се покажете пред обществото с госпожица Хармс.

— Подробностите още не са уточнени! — възрази Уаксилий. — Едва споменах за Хармсови и вие вече се заехте да ме годявате. Напълно е възможно и това познанство да приключи като предишното с лейди Ентрън.

— Всичко ще мине добре, млади господарю — увери го госпожица Граймс, пресегна се и нагласи копринената кърпичка в джобчето му. — Имам предчувствие за тези неща.

— Давате ли си сметка, че съм на четирийсет и две? „Млади господарю“ едва ли е най-подходящата форма на обръщение.

Тя го потупа по бузата. Госпожица Граймс смяташе, че мъжът си остава дете, докато не се ожени — което бе ужасно несправедливо, като се имаше предвид, че самата тя не беше омъжена.

— Добре де — предаде се Уаксилий с въздишка. — Да вървим в леговището на чудовищата.

Лими, старшата прислужница на приземния етаж, ги очакваше при портала на приемната. Когато се приближиха, вдигна ръка, сякаш искаше да каже нещо, но Уаксилий пъхна поканата между пръстите й.

— Лими, ако обичаш, прати потвърдително писмо. Уточни, че ще вечерям с госпожица Хармс и баща й, но задръж писмото, докато не приключа разговора тук. Ще ти кажа кога да го изпратиш.

— Да, милорд, но…

— Всичко е наред — успокои я той и побутна вратата. — Не бива да задържам…

В приемната не бяха лорд Хармс и дъщеря му. Вместо тях Уаксилий се изправи пред дългурест мъж с кокалесто лице. Беше около трийсетгодишен, небръснат от няколко дни. Носеше широкопола шапка, каквито предпочитаха в Дивите земи, с леко извити нагоре краища, и бе загърнат с прашно наметало. Разглеждаше един от наредените на полицата на камината джобни часовници.

— Здрасти, Уакс — каза мъжът ведро и взе часовника от полицата. — Колко му искаш на тоя солник?

Уаксилий побърза да затвори вратата и възкликна: