Брандън Сандърсън: Сплавта на закона

Минута по-късно бягаше през града, мъглопелерината се развяваше зад него. Отпред беше разкопчана и отдолу се виждаха официалните му панталони и черната риза. Дългата до глезените мъглопелерина бе разделена на ленти от кръста надолу и краищата й шумоляха на вятъра.

Уакс пусна една гилза, Тласна се високо във въздуха и след миг стъпи на покрива на една сграда от другата страна на улицата. Погледна назад, към имението с ярко сияещите прозорци. Какви ли слухове щеше да породи този път, след като бе изчезнал така внезапно от балкона?

Какво пък, те вече знаеха, че е Двуроден — такива неща бързо ставаха достояние на обществото. Изчезването му едва ли щеше да навреди повече на репутацията на семейството му. Пък и точно сега това не го интересуваше. Откакто се бе прибрал, почти всяка вечер трябваше да изпълнява какви ли не социални функции, а това бе първата мъглива нощ от седмици.

Имаше нужда от мъглите. В тях ставаше такъв, какъвто е.

Уакс претича билото на покрива и скочи, насочвайки се към булевард „Демоа“. Миг преди да стъпи на земята пусна една гилза и се Тласна, за да забави падането си. Приземи се сред някакви декоративни храсти, които се закачиха за краищата на пелерината и изшумоляха.

„Проклятие!“ Никой не засаждаше декоративни храсти в Дивите земи. Той се освободи, като се мръщеше заради шума. Само от няколко седмици бе в града, а вече бе започнал да губи форма! Срамота!

Поклати глава и отново се Тласна нагоре, прелетя над широкия булевард и напречния канал. Промени посоката на полета и се приземи върху една от електрическите лампи. Имаше поне едно предимство на това да си в Елъндел — тук буквално гъмжеше от метал.

Засмя се, разпали стомана и се Тласна от лампата, извиси се високо в небето. Мъглите се вихреха около него, вятърът облъхваше лицето му. Душата му пееше. Никой не може да се почувства истински свободен, докато не скъса веригите на гравитацията и не се възнесе в небето.

Щом стигна максималната точка на полета, се оттласна от друга лампа и продължи да се носи напред. Дългата редица метални стълбове бе като проправен специално за него железен път. Докато подскачаше във въздуха, той си даваше сметка, че лудорията му едва ли ще остане незабелязана за хората в карети и минувачите долу.

Засмя се пак. Монетомети като него се срещаха относително рядко, но Елъндел беше голям и многолюден. Едва ли щеше да е първият, който подскача върху метал из града. В Елъндел монетометите често се използваха за бързи куриери.

Градът продължаваше да го поразява с размерите си. Тук живееха страшно много хора, някои казваха, че са към пет милиона. Никой не знаеше със сигурност колцина обитават отделните квартали — наричани октанти и съответно осем на брой.

Милиони — мисъл, с която не можеше да свикне, макар да бе израсъл тук. Преди да напусне Сушаво бе започнал да си мисли, че градчето е станало прекалено голямо, макар че населението му едва ли надхвърляше десет хиляди.

Приземи се върху улична лампа точно срещу Железен гръбнак, изви глава нагоре и се опита да види върха на небостъргача през мъглите. Дали би могъл да полети толкова високо? Не можеше да Придърпва метали, само да се Тласка — в края на краищата не беше някакъв митичен Мъглороден от историите за отдавнашни времена, като Оцелелия или Издигащия се воин. Една аломантична сила и една ферохимична, това бе всичко, което може да притежава човек. Всъщност притежаването дори само на една бе привилегия — да си Двуроден като Уакс бе наистина голяма рядкост.

Уейн твърдеше, че знае названията на всички различни възможни комбинации Двуродни. Разбира се, Уейн твърдеше, че веднъж откраднал кон, който можел да цвили по ноти, така че човек не можеше да му има доверие. Самият Уакс не обръщаше особено внимание на всички определения и имена на Двуродни: знаеше, че той самият е Трошач, смесена комбинация от Монетомет и Плъзгач. Рядко обаче мислеше за себе си по този начин.

Започна да попълва металоемите си — гривните, които носеше на предмишниците си, — като смаляваше бързо теглото си. Тежината му щеше да бъде съхранена в тях и използвана при нужда. После пренебрегна предупрежденията, с които го засипваше по-предпазливата част на ума му, разпали стомана и Тласна.

Тялото му се понесе нагоре. Вятърът прерасна в рев. Лампата за щастие се оказа отлична котва — имаше достатъчно метал и бе солидно забита в земята, — способна да го изнесе на голяма височина. Той промени леко ъгъла на полета и етажите на сградата се размазаха пред погледа му. Приземи се двайсетина етажа по-горе, тъкмо когато Тласъкът му заплашваше да достигне предела си.