Брандън Сандърсън - Сплавта на закона

— Животът на всеки човек е представление — отекна нечий глас в пустата църква.

Уакс се хвърли настрани и се притаи до един от олтарите.

— Но ние не сме актьори — продължи гласът. — Ние сме кукли.

— Тан — рече Уакс. — Излез.

— Видях бог, пазителю на закона — прошепна Тан. Къде ли се спотайваше? — Видях самата Смърт, с клинове в очите. Видях Оцелелия, който е животът.

Уакс огледа църквичката. Беше затрупана от преобърнати скамейки и рухнали статуи. Той се притисна към олтара. Струваше му се, че гласът идва от дъното на помещението.

— Хората се питат — не спираше Тан, — но аз зная. Зная, че съм кукла. Всички сме кукли. Харесва ли ти моето малко представление? Доста усилия положих над него.

Уакс продължи покрай дясната стена. Обувките му оставяха диря в прахта. По лявото му слепоочие се стече капка пот. Очите му смъдяха. Пред погледа му непрестанно изплуваха приковани трупове.

— Много хора така и не получават възможност да творят истинско изкуство — продължаваше Тан. — А най-добрите представления са тези, които не могат да бъдат повторени. Нужни са месеци, дори години за подготовка. За да може всеки детайл да заеме мястото си. И колкото и да се стараеш, неизменно настъпва разложението. Не успях да ги балсамирам както трябва — не разполагах нито с време, нито със средства. Можех да ги съхраня само за това представление. Утре всичко ще се разпадне. Ти ще си единственият зрител. Само ти. Но нали ти казах… ние всички сме кукли…

Гласът идваше от дъното на помещението, иззад купчина отломки.

— Друг ни дърпа конците — каза Тан.

Уаксилий заобиколи с бърза стъпка купчината и вдигна стериона.

Пред него стоеше Тан, притиснал пред себе си Леси — беше й запушил устата и тя гледаше Уакс с изцъклени очи. Той замръзна, насочил оръжието. Леси имаше рани на ръката и крака. Беше простреляна и лицето й бе пребледняло. Бе изгубила кръв. Ето защо Тан бе успял да я надвие.

Уакс стоеше неподвижно. Не изпитваше тревога. Не можеше да си го позволи — ръката му би могла да трепне и да пропусне целта. Виждаше ясно лицето на Тан зад главата на Леси; лудият бе пристегнал шията й с примка.

Тан беше висок и мършав, с дълги ръце с фини пръсти. Преди се занимаваше с балсамиране на трупове. Черна оредяла коса, пригладена назад. Скъп костюм, сега изцапан с кръв.

— Друг ни дърпа конците, пазителю на закона — тихо каза той.

Леси гледаше Уакс в очите. И двамата знаеха какво трябва да се направи в подобна ситуация. Предишния път той бе на нейното място. Хората непрестанно се опитваха да ги използват един срещу друг. Според Леси това не беше недостатък. Вероятно би казала, че ако Тан не знаеше за връзката между тях, щеше да я убие веднага. Но вместо това я бе отвлякъл. Така им бе дал шанс да се измъкнат.

Уаксилий се прицели и Леси премигна. Веднъж. Втори път. Трети.

Уакс стреля. В същия миг Тан дръпна Леси надясно.

Звукът от изстрела отекна глухо в тухлените стени. Куршумът удари Леси точно под дясното око и главата й подскочи назад. Кръв опръска стената зад нея. Тя се свлече.

Уакс стоеше застинал, вцепенен от ужас. „Не… не трябваше да става така… не е възможно…“

— Най-добрите представления — повтори Тан усмихнат, свел поглед към тялото на Леси, — са тези, които се играят само веднъж.

Уакс го застреля между очите.

Уакс крачеше из стаите на шумното празненство, подминаваше мъже с черни фракове и жени с пъстроцветни рокли — стегнати в талията и надиплени към земята. Когато разговаряха с него, го наричаха „лорд Уаксилий“.

Той кимаше на всеки, който го заговори, но избягваше да се въвлича в разговори. Вървеше към една от задните стаички, озарена от ярки електрически светлини, които я къпеха в блестящо сияние. Стъклата отвън бяха помътнели от мъглата.

Побутна широките двойни стъклени врати и излезе на голямата тераса на имението. Тук най-сетне можеше да си поеме спокойно въздух.

Затвори очи, наслаждавайки се на влажните докосвания на мъглата по лицето си. „Толкова е задушно в тези къщи — помисли си. — Нима съм забравил, или не съм обръщал внимание, когато бях млад?“

Отвори очи, опря ръце на парапета и се загледа към Елъндел. Най-големият град в целия свят, метрополисът, проектиран от Хармония. Градът на неговата младост. Не се бе връщал тук от двайсет години.

Бяха изминали пет месеца от смъртта на Леси. Все още чуваше онзи изстрел и виждаше кръвта, опръскала стената. Напусна Дивите земи и се върна в града, удовлетворявайки отчаяните призиви да изпълни дълга към родния дом и да оправи бъркотията, забъркана от чичо му.