Брандън Сандърсън - Сплавта на закона

Пет месеца и цял един свят го деляха от онзи миг, а все още чуваше изстрела. Остър кратък пукот, сякаш самото небе се бе разцепило.

Главната къща на имението Сет беше величествена постройка, обзаведена със скъпи дървени мебели, застлана с меки килими и озарена от ярки светлини. Зад гърба си Уакс чуваше мелодичен смях и долавяше топлината на помещението. Никой не излезе при него на балкона.

Оттук виждаше съвсем ясно светлините на булевард „Демоа“ — два реда ярки електрически лампи. Приличаха на бели топки от двете страни на булеварда, следващ широкия канал, в чиито води се отразяваха светлините. Късен локомотив поздрави жителите с пронизително изсвирване, докато пуфтеше из далечната част на града и обагряше мъглите с черен дим.

В долната част на булевард „Демоа“ можеше да различи съвсем ясно високите стени на зданието Железен гръбнак и Кулата на Текиел от другата страна на канала. И двете постройки все още не бяха завършени, но стоманените им скелети вече се издигаха високо в небето. Смайващо високо.

Архитектите им продължаваха да се надпреварват в обещанията си за нови висоти, които могат да постигнат, и всеки от тях се опитваше да надмине другия. Немалко от посетителите на забавата шепнеха, че когато стигнат петдесетия етаж, сградите ще рухнат. Никой не знаеше коя от двете постройки ще е по-висока, макар че почти всички бяха заложили на едната или другата.

Уакс въздъхна. Там, в Дивите земи, имението Сет със своите три етажа щеше да е помпозна сграда. Тук тя бе джудже. Светът бе продължил напред и се бе променил през годините, докато той бе отсъствал. Беше порасъл, беше изобретил светлини, които не се нуждаеха от огън, и сгради, заплашващи да се издигнат над самите мъгли. Докато свеждаше поглед към широката улица на Четвърти октант, Уакс внезапно се почувства много остарял.

— Лорд Уаксилий? — повика го някой отзад.

Той се обърна. От вратата го гледаше възрастна жена — лейди Авинг Сет. Побелялата й коса бе вдигната на кок, на шията си носеше рубинена огърлица.

— В името на Хармония, драги. Ще настинете отвън! Я влезте, че едни хора искат да се срещнат с вас.

— След минутка идвам, милейди — обеща Уакс. — Само да подишам малко свеж въздух.

Лейди Сет се намръщи недоволно, но се прибра. Не знаеше как да постъпи с него — никой от тях не знаеше. Някои виждаха в него мистериозна издънка на фамилия Ладриан, свързана със странни истории за земи отвъд планините. Други го смятаха за безскрупулен и недодялан грубиян. Предполагаше, че и едните, и другите имат право.

Цяла вечер бе център на вниманието. Очакваха от него да си потърси жена и изглежда всички бяха в течение на това. Къща Ладриан бе на ръба на банкрута след недалновидните ходове на чичо му и най-лесният път към спасение щеше да е чрез един изгоден брак. За съжаление чичо му също така бе успял да се скара с три четвърти от хората, съставящи каймака на обществото в града.

Уакс се наведе над парапета и дългите цеви на пъхнатите в кобури под мишниците му стериони опънаха неудобно сакото му — не бяха предназначени да се носят така все пак.

Трябваше да се върне вътре и да потърси някакъв начин да спаси реномето на Ладриан. Но от мисълта за претъпканите задушни помещения му призля. Сякаш дори тук, на балкона, се задъхваше…

Преди да е помислил какво прави, се прехвърли през парапета и полетя надолу от третия етаж. Разпали стомана, пусна една гилза и я Тласна, запокити я надолу. Както винаги, благодарение на ферохимията, тялото му бе по-леко, отколкото трябваше да бъде. Отдавна бе забравил какво е да стъпва по земята с цялата си тежест.

Щом гилзата иззвънтя на земята, той се Тласна от нея и полетя в хоризонтален скок над стената на градината. Подпря се за миг на ръба, прехвърли се от другата страна и се приземи леко.

„Чудесно — помисли си, приклекнал в мъглата. — Паркът с каретите“. Возилата, с които бяха пристигнали гостите, бяха подредени в стройни редици, кочияшите се бяха прибрали в отредената за тях стая. Тук нямаше електрически светлини, само добрите стари фенери.

Той отиде до каретата си и вдигна капака на закрепения отзад сандък.

Дотук с благородния господар с лъскаво вечерно облекло. Уакс се загърна в мъглопелерината — наметало с дебела яка и подплатени ръкави. Пъхна пушката в калъфа от вътрешната страна, препаса колана и затъкна стерионите в кобурите.

„Така е по-добре“. Наистина беше време да помисли за по-удобни револвери. За съжаление едва ли щеше да намери нещо, което да се сравнява с изделията на Ранет.