Брандън Сандърсън - Елантрис

— Ще се оправят… — започна дуладелецът.

— Милорд Раоден — прекъсна го внезапно един познат глас.

— Аше? — Кралят се завъртя, търсейки с поглед сеона.

— Ваше величество! — Аше се стрелна през двора. — Току-що един сеон се свърза с мен. Принцесата! Тя е в Теод, милорд. Моето кралство също е нападнато!

— Теод ли? — стъписа се Раоден. — Как, в името на Доми, се е озовала там?

Сарене отстъпваше, отчаяно копнееше да има оръжие. Хората видяха Дилаф и воините му и при вида на разкривените тела и зловещите очи се разбягаха панически. Инстинктите на Сарене я подканяха да се присъедини към тях, но знаеше, че подобен ход само ще я хвърли в лапите на Дилаф. Воините бързо се разпръснаха, за да й отрежат пътищата за бягство.

Лицето на Дилаф беше покрито със засъхнала кръв, голият му торс се потеше на хладния теодски въздух, сложните символи под кожата на ръцете и гърдите изпъкваха, а устните му бяха извити в зловеща усмивка. В този момент Сарене си помисли, че това е най-ужасяващата гледка, която ще види.

Раоден се изкачи на стената на Елантрис, вземайки по две стъпала наведнъж. Елантриските му мускули бяха по-силни и неуморими от тези, които имаше преди шаод.

— Суле! — извика Галадон загрижено и хукна след него.

Раоден не отговори. Качи се на стената и разбута хората, които гледаха останките от Кае. Направиха му път, щом го разпознаха, и мнозина паднаха на колене с викове „Ваше величество“. Гласовете им бяха пълни със страхопочитание. В него виждаха завръщане към предишния живот. Пълен с надежда, лукс и безплатна храна. Живот, който бе почти забравен за десет години.

Раоден не им обърна внимание и се насочи към северната стена, която гледаше към синьото Фьорденско море. От другата му страна беше Теод. И Сарене.

— Сеон, покажи ми точната посока на столицата на Теод — заповяда той.

Аше застина за момент, след което застана до него и маркира точка на хоризонта.

— Милорд, ако искате да отплавате за Теод, трябва да държите тази посока.

Раоден кимна, доверявайки се на вътрешното чувство за ориентация на сеоните. Започна трескаво да изгражда аон Тия. Пръстите му се движеха по схема, която бе заучил по навик, без да предполага, че ще се наложи да я използва. Елантрис подхранваше силата на аоните. Линиите вече не се появяваха във въздуха, а направо експлодираха. От аона струеше светлина, сякаш пръстите му пробиваха малки дупки в бент и позволяваха на част от водата да се процеди.

— Суле! — Галадон най-сетне го настигна. — Суле, какво става? — Той разпозна аона и изруга. — Долокен, Раоден, не знаеш какво правиш!

— Отивам в Теод — отвърна кралят и продължи да рисува.

— Суле — запротестира Галадон. — Сам ми каза колко опасен е аон Тия. Как беше? Ако не знаеш точното разстояние, може да загинеш. Не бива да се втурнеш на сляпо. Коло?

— Това е единственият начин. Трябва да опитам.

Галадон поклати глава и го хвана за рамото.

— Суле, един безмислен опит само ще докаже глупостта ти. Знаеш ли изобщо, колко далече е Теод?

Раоден бавно отпусна ръка. Не беше географ. Знаеше, че Теод е на четиридневно плаване, но нямаше представа колко мили или крачки е това. Трябваше да сложи някаква мерна единица в аона, за да знае той колко далече да го транспортира.

Галадон кимна и го потупа по рамото.

— Пригответе кораб! — заповяда той на последните остатъци от градската стража.

Щеше да е твърде късно! Каква полза от могъществото и от Елантрис, ако не можеше да защити тези, които обича?

— Един милион триста двайсет и седем хиляди четирийсет и две — разнесе се глас зад него.

Раоден се обърна изненадано. Адиен стоеше наблизо, а кожата му сияеше със сребрист елантриски блясък. В очите му не личеше и следа от слабоумието, което го преследваше по рождение. Вместо това имаше светъл поглед.

— Адиен — възкликна Раоден. — Ти си…

Младежът, който приличаше потресаващо на Лукел, след като бе излекуван, пристъпи напред.

— Аз… чувствам, че целият ми живот е бил сън. Помня всичко, което се случи. Но не можех да реагирам, не можех да кажа нищо. Всичко е променено, но едно си остава същото. Умът ми… винаги съм можел да пресмятам числа.

— Стъпки — прошепна Раоден.

— Един милион триста двайсет и седем хиляди четирийсет и две — повтори Адиен. — Толкова стъпки има до Теод. Измери крачката ми и я използвай в символа.

— Побързайте, милорд — извика уплашено Аше. — Тя е в опасност. Май я виждам в момента. Казва, че е обградена. О, Доми! Побързайте.