Брандън Сандърсън - Елантрис

Той погледна отчаяно как един от полуголите воини хвърли факлата си в купа от елантрисци. Напоените с масло тела избухнаха в пламъци.

Демонът кимна на войниците, които извадиха мечове и пристъпиха към жителите с мрачни изражения.

— Какво прави? — извика Карата, когато стигнаха подножието на склона.

Раоден беше пред тях и тичаше тромаво към ниската гранична стена на Кае.

— Не знам — отвърна Галадон.

Раоден грабна една пръчка от земята и продължи да тича, влачейки я зад себе си.

„Какво правиш, суле?“, почуди се Галадон и отново започна да усеща упоритата надежда.

— Карата, каквото и да прави, сигурно е важно. Трябва да се погрижим да го завърши. — Той хукна след Раоден.

След няколко минути Карата посочи пред тях.

— Ето там!

Отряд от шест фьорденски войници претърсваше за бегълци покрай стената на Кае. Водачът забеляза Раоден и вдигна ръка.

— Хайде. — Галадон хукна след Раоден с неподозирана сила. — Каквото и да стане, не трябва да им позволяваме да го спрат!

Раоден почти не чу приближаващите мъже и едва разпозна Галадон и Карата, които се втурнаха край него и се хвърлиха отчаяно срещу войниците. Приятелите му бяха невъоръжени. Един глас в главата му го предупреждаваше, че няма да издържат дълго.

Раоден продължи да тича, стискаше пръчката със сковани ръце. Не беше сигурен откъде знае, че това е точното място, но бе убеден. Чувстваше го.

Още малко. Още съвсем малко.

Някаква ръка го сграбчи и се разнесе фьорденска реч. Раоден се препъна и падна на земята, но не позволи на пръчката да се отклони и на сантиметър. След миг се разнесе стон и ръката го пусна.

Още съвсем малко! Хората се сражаваха наоколо. Галадон и Карата опитваха да задържат войниците.

Раоден изхлипа от раздразнение и запълзя като дете, докато чертаеше по земята. Нечии ботуши се стовариха до него и на косъм се размина да смачкат ръката му. Въпреки всичко той продължаваше да пъпли.

Когато наближи края, вдигна поглед. Един войник завършваше замаха, с който отсичаше главата на Карата. Галадон рухваше с два меча в корема. Друг войник посочи към Раоден.

Той стисна зъби и завърши чертата.

Тялото на Галадон се стовари на земята. Главата на Карата отскочи от ниската каменна стена. Войникът пристъпи напред.

От земята избухна светлина.

Изскочи от пръста като сребърна река и се разпространи във въздуха покрай чертата на Раоден. Обгърна го, но не беше просто светлина. Беше истинска чистота. Пречистена енергия. Дор. Обля го и го покри като топла течност.

И за пръв път от два месеца болката си отиде.

Светлината продължи по линията на Раоден, която се допираше в ниската стена на Кае. Продължи по нея, извираше от земята, докато не обгради напълно градчето. С това не спря. Енергията се стрелна по късия път към Елантрис и почна да покрива градските стени. Оттам премина към другите три градчета, порутени и забравени след реод. Скоро и петте селища бяха очертани от светлина — пет внушителни колони от енергия.

Целият градски комплекс беше един гигантски аон — фокус на елантриската мощ. Трябваше му само линията на Бездната, за да заработи отново.

Един квадрат, четири кръга. Аон Рао. Духът на Елантрис.

Раоден седеше сред вихъра от светлина и дрехите му се развяваха от уникалната енергия. Усещаше как силата му се връща, болките избледняват като незначителен спомен и раните му зарастват. Нямаше нужда да се оглежда, за да знае, че по главата му е пораснала мека бяла коса, а кожата е изоставила болнавия си цвят за сметка на деликатния сребрист блясък.

След това изпита най-радостното усещане. Сърцето му почна да бие сякаш с гръмотевичен тътен. Шаод, трансформацията, най-сетне бе приключена.

Той въздъхна със съжаление и пристъпи извън светлината като променено създание. Галадон се надигна смаяно от земята на няколко крачки от него. Кожата му имаше тъмносребрист металически блясък.

Ужасените войници отстъпиха назад. Някои направиха жест срещу злото и призоваха бога си.

— Имате един час — каза Раоден и посочи със светещ пръст към пристанището. — Махайте се.

Лукел прегръщаше жена си и гледаше как огънят поглъща живото си гориво. Прошепна й, че я обича, докато войниците приближаваха да свършат мръсната работа.

Отец Омин започна да се моли на Доми за душите на жертвите и техните палачи.

Внезапно Елантрис започна да свети като запален фенер. Целият град потръпна, а стените сякаш се разтегнаха, изкривени от някаква страховита мощ. Хората вътре попаднаха в енергийна вихрушка, а през града задуха внезапен вятър.