Брандън Сандърсън - Елантрис

— Суле! — прошепна изумено Галадон.

Раоден поклати глава, неспособен да отговори. Очакваха, че ще се разпадне, без да разбират, че басейнът не можеше да те вземе, освен ако не поискаш.

— Хайде — успя да изхрипти принцът и се надигна със залитане.

Въпреки енергичната атака на Лукел и мощта на Шуден, останалите хора просто гледаха като вкаменени. Лукел беше отчаяно притиснат от трима войници. Оцеляваше само защото повече отскачаше и бягаше, отколкото се сражаваше. Помощта дойде от напълно неочакван източник: жените.

Няколко от ученичките на Сарене грабнаха дървени летви и паднали мечове и застанаха до Лукел, започнаха да се бият с повече умение, отколкото той бе способен да се преструва, че притежава. Техният устрем бе засилен от изненадата и за миг Лукел реши, че може наистина да се освободят.

След това Шуден падна с писък от рана в ръката. Концентрацията му се наруши, бойният танц спря и един удар по главата бе достатъчен да го повали. След него падна кралица Ешен, пронизана в гърдите. Ужасеният й писък и окървавената рокля пречупиха жените. Те започнаха да пускат оръжията си. Един от противниците на Лукел осъзна, че той няма представа как да използва меча си, и го посече по бедрото.

Младежът извика от болка и падна на паветата, стискайки раната си. Войникът дори не си даде труд да го довърши.

Раоден се спускаше от планината с ужасяваща бързина. Подскачаше и тичаше сякаш допреди миг не бе в кома. Само едно подхлъзване или една грешна стъпка и нямаше да спре да се търкаля, докато не стигнеше подножието.

— Долокен! — изруга Галадон, мъчейки да поддържа същата скорост. При това темпо щяха да стигнат в Кае след няколко минути.

Сарене се криеше зад неочаквания си спасител и стоеше абсолютно неподвижно в мрака.

Хратен погледна нагоре, към дъските на капака. Той беше забелязал вратата на мазето и бе избутал принцесата вътре. Там, в мрака, се криеше едно ужасено семейство. Всички чакаха напрегнато, докато дакорците трополяха из къщата и излязоха през предната врата.

Накрая Хратен кимна.

— Да вървим — каза той и открехна капака.

— Стойте тук — обърна се Сарене към семейството. — Каквото и да става, не излизайте.

Гьорнът се изкатери в стаята и се огледа предпазливо. Махна на Сарене да го последва и се насочи към малката кухня в задната част на къщата. Започна да сваля доспехите, като пускаше частите им на пода. Не даде обяснения, но Сарене го разбираше. Кървавочервената гьорнска броня се забелязваше отдалеч и не оправдаваше защитата.

Сарене се изненада от тежестта на стоманата.

— Значи през всичките месеци си се разхождал с истинска броня? Не ти ли беше тежко.

— Такива са тежестите на призванието ми. — Хратен свали последния набедреник. Алената боя беше надраскана и олющена на места. — Призвание, което вече не заслужавам. — Парчето метал издрънча на пода.

Погледна към набедреника и поклати глава, след което съблече и памучната дреха, която служеше за подплата. Остана само по панталони до коленете и дълго парче плат, подобно на ръкав, което покриваше дясната му ръка.

„Това за какво ли е? Някаква жреческа одежда на деретите?“ — запита се Сарене. В момента обаче имаше по-належащи въпроси, над които да мисли.

— Хратен, защо го направи? — попита тя. — Защо се обърна срещу своите?

Той извърна поглед.

— Действията на Дилаф са зли.

— Но твоята вяра…

— Аз вярвам в Джадет, Бог, който иска отдаденост от последователите си. Кланетата не са част от нея.

— Вирнът явно мисли различно.

Хратен не отговори, вместо това извади наметало от близкия сандък. Подаде й го, след което избра едно и за себе си.

— Да вървим.

Стъпалата на Раоден бяха толкова натъртени, покрити с пришки и рани, че той вече не ги усещаше като плът. Бяха просто израстъци, причиняващи мъчителна агония в края на краката му.

Въпреки това продължаваше да тича. Знаеше, че ако спре, болката отново ще победи. Не беше свободен. Съзнанието му бе върнато назаем, колкото да изпълни последната задача. Когато свършеше, бялата празнота отново щеше да го засмуче в забвението си. Той се запрепъва към Кае, по-скоро усещайки, отколкото виждайки пътя си.

Лукел беше замаян, докато Джала го влачеше към събраните хора. Кракът го болеше и усещаше, че отслабва от загубата на кръв. Жена му се бе опитала да превърже раната, но действията й бяха безсмислени. Дори да успееше да спре кръвта, войниците щяха да ги убият след малко.