Брандън Сандърсън - Елантрис

— Ти! — извика Хратен.

— Спомняш си.

— Помня. — Хратен усети ледена тръпка. — Ти ме убеди да се махна. На третия месец накара един от монасите да те пренесе до двореца на вирна. Човекът се подчини и се пожертва, за да те транспортира на разстояние, което можеше да извървиш за петнайсет минути.

— Абсолютното подчинение е важно, Хратен — прошепна Дилаф. — Периодичните проверки и примери укрепват лоялността на останалите.

Той млъкна и погледна към залива. Армадата бе пристанала според заповедите му. Хратен се обърна към хоризонта и различи тъмните точици — върхове на мачти. Армията на вирна пристигаше.

— Хайде — заповяда Дилаф и се изправи на крака. — Успяхме — теодската армада е в пристанището. Няма да успеят да попречат на флотата ни да пристане. Остана ми само една последна задача — смъртта на крал Евънтео.

Някакво видение изплува пред нечувствителния ум на Раоден. Опита се да го отпрати. Но по някаква причина то отказваше да се махне. Виждаше го през трептящата повърхност на болката — една проста схема.

Аон Рао. Голям квадрат с четири кръга около него и линии, които ги свързваха през центъра. Беше широко използван аон — особено сред коратите — заради значението му. Дух, душа.

Умът на Раоден се носеше сред белия безкрай и опитваше да пренебрегне образа на аон Рао. Той беше нещо от предишен живот, незначително и забравено. Вече нямаше нужда от него. Но докато се опитваше да избута образа, до него се появи нов. Елантрис. Четири стени, образуващи квадрат. Четирите външни градчета с кръгли укрепления. Прав път, водещ от всяко към Елантрис.

— Милостиви Доми!

Войниците отвориха няколко бъчви с масло и Лукел загледа с погнуса как ги изсипват върху телата. Трите демона стояха отстрани и напяваха нещо на език, който звучеше твърде грубо и странно, за да е фьорденски. Лукел осъзна, че след това ще дойде техният ред.

— Не гледайте — каза той на семейството си и се обърна, докато войниците се приготвяха да изгорят Елантрис.

Крал Евънтео стоеше в далечината, обграден от малка почетна стража. Той кимна, когато Дилаф приближи. Монахът се усмихна и приготви ножа си. Евънтео смяташе, че капитулира, а не осъзнаваше, че нацията му ще бъде жертвана.

Хратен вървеше до Дилаф и мислеше за дълга и необходимостта. Вярно, хората щяха да загинат, но това нямаше да е безсмислено. Цялата империя Фьорден щеше да стане по-силна след победата над Теод. Сърцата на хората щяха да се изпълнят с вяра. Беше същото каквото правеше и той в Арелон. Опитваше да покръсти хората по политически причини, използваше политически средства и популярност. Беше подкупил Телрий да се покръсти, без да опита да спаси душата му. Беше същото нещо. Какво значеше една езическа нация в сравнение със съвкупността на Шу-Дерет? Въпреки съвършената логика стомахът му се обръщаше.

„Пратиха ме да спася тези хора, не да ги изколя!“ — стрелна се в съзнанието му. Дилаф държеше принцеса Сарене за врата, устата й бе запушена. Евънтео я погледна и се усмихна окуражително, докато се приближаваха. Не можеше да види ножа в ръката на Дилаф.

— Отдавна чакам това — прошепна тихо Дилаф. Хратен помисли, че говори за унищожението на Теод. Но грагдетът не гледаше към краля. Гледаше Сарене и притискаше острието в гърба й.

— Принцесо, ти си зараза — прошепна Дилаф в ухото й. Хратен едва долови думите му. — Преди да пристигнеш в Кае, дори арелонците мразеха Елантрис. Ти си причината те да забравят омразата си. Ти се съюзи с нечестивците и дори слезе на тяхното ниво. Ти си по-лоша от тях, защото не бе прокълната, а се стремеше да станеш. Мислех да убия първо баща ти и да те накарам да гледаш, но сега разбирам, че обратното ще е по-добре. Помисли — старият Евънтео ще види как умираш, принцесо. Нека това е последният образ в очите ти, докато те пратя да се мъчиш завинаги в ямите на Джадет.

Тя плачеше, а сълзите се стичаха по превръзката на устата й.

Раоден се бореше да върне съзнанието си. Болката го връхлиташе като огромен каменен къс и забавяше процеса, защото умът му трепереше в агония. Хвърли се насреща й и мъчението се изля над него. Бавно си проби път през упоритата повърхност и постепенно започна да осъзнава околния свят.

Искаше да пищи, отново и отново. Болката бе неописуема. Но освен нея усети и още нещо. Тялото си. Влачеха го по земята. Зрението му се възвърна и осъзна къде е. Дърпаха го към нещо кръгло и синьо.

Басейнът.

„Не! Не още! Знам отговора!“