Брандън Сандърсън - Елантрис

Раоден се рееше безчувствено и неосъзнато. Времето нямаше значение за него — той беше времето.

То беше неговата същност. Понякога пробягваше към повърхността на това, което преди наричаше съзнание, но усещаше болката и се връщаше обратно. Агонията беше като повърхност на езеро: ако пробиеше през нея, болката се връщаше и го обгръщаше. Когато се доближеше до болката, сякаш виждаше образи. Може да бяха реални, но по-скоро бяха отгласи на паметта му. Виждаше лицето на Галадон, едновременно загрижено и ядосано. Виждаше Карата с отчаян поглед. Виждаше планински склон, покрит с храсти и скали. Всичко това нямаше значение за него.

— Често ми се искаше просто да я бяха оставили да умре.

Хратен вдигна поглед. Дилаф сякаш говореше на себе си. Въпреки това очите му бяха вперени в гьорна.

— Какво? — попита той колебливо.

— Ако само я бяха оставили да умре… — повтори Дилаф. Седеше на ръба на покрива, гледаше корабите и се отдаваше на спомени. Емоциите му бяха винаги нестабилни. Никой не можеше да поддържа подобен фанатизъм, без умът му да се повреди. Вероятно след още няколко години щеше да откачи напълно.

— По това време бях на петдесет години, Хратен. Знаеш ли? Вече съм на седемдесет, а тялото ми е като на двайсетгодишен. Тя мислеше, че съм най-красивият, макар че тялото ми бе изкривено и унищожено, за да придобие арелонска структура.

Хратен замълча. Беше чувал за подобни неща. Напевите на Дакор наистина можеха да променят външния вид на човек. Процесът несъмнено бе крайно болезнен.

— Когато се разболя, я заведох в Елантрис. — Дилаф бе прибрал крака плътно към гърдите си. — Знаех, че е езическо, че е богохулство, но четирийсет години в Дакор не ме спряха… Не и когато мислех, че Елантрис ще я спаси. Елантрис можеше да лекува, а Дакор — не. Затова я заведох.

Монахът вече не гледаше към него. Очите му бяха загубили фокус.

— Те я промениха — прошепна той. — Казаха, че заклинанието се объркало, но аз знам истината. Бяха ме разкрили и ме мразеха. Но защо трябваше да проклинат Сеала? Кожата й почерня, косата й опада и тя започна да умира. Пищеше нощем, че болката я изяжда отвътре. Накрая се хвърли от градската стена.

Гласът на Дилаф премина в скръбна почит.

— Намерих я в подножието, още беше жива. Жива въпреки падането. И я изгорих. Така и не спря да пищи. Още пищи. Чувам я. Ще пищи, докато Елантрис не бъде унищожен.

Стигнаха до хребета, зад който бе басейнът, и Галадон положи Раоден на земята. Подпря принца на камъка, главата му увисна на една страна. Невиждащите очи гледаха към Кае. Галадон се облегна на скалата, до вратата, водеща към Елантрис. Карата се отпусна изтощена до него. Щяха да починат за малко и да потърсят избавление.

Щом събраха дървата, войниците започнаха да трупат нова купчина, този път от тела. Претърсваха града и носеха труповете на убитите елантрисци. Докато гледаше нарастващата камара, Лукел осъзна нещо. Не всички бяха мъртви. Всъщност повечето от тях не бяха.

Имаха толкова тежки рани, че не искаше да ги гледа, но крайниците им потрепваха, а устните се движеха. Лукел се изуми. Елантрисци — мъртвите, чиито умове продължаваха да живеят.

Грамадата ставаше все по-голяма. Имаше стотици, които се бяха събирали в града от цяло десетилетие. Никой не оказваше съпротива. Оставяха се да бъдат хвърлени едни връз други с отнесени погледи, докато купът им не стана по-висок от натрупаните дърва.

— До телата има двайсет и седем стъпки — прошепна внезапно Адиен и се отдели от скупчените благородници. Лукел посегна да го задържи, но бе твърде късно.

Един войник подвикна на Адиен да се върне. Младежът не му обърна внимание. Войникът се ядоса и го намушка с меча си, отваряйки дълбока рана в гърдите. Адиен залитна, но продължи да върви. От раната му не течеше кръв. Войникът се опули и отскочи назад, правейки знак срещу злото. Адиен се приближи до купа елантрисци и легна неподвижно сред тях. Тайната от последните пет години най-сетне бе разкрита. Той бе отишъл при своите хора.

— Помня те, Хратен. — Дилаф се усмихна с демонично изражение. — Помня как дойде при нас като момче. Точно преди да замина за Арелон. И тогава беше уплашен, както и сега. Избяга от нас и аз бях доволен. Никога не си бил предопределен за Дакор, твърде слаб си.

Хратен се смрази.

— Бил си там?

— Още тогава бях грагдет. Помниш ли ме?

Хратен погледна в очите му и спомените настъпиха. Злите очи на висок и безмилостен мъж. Помнеше напевите. Помнеше огньовете. Помнеше своите писъци и надвесеното над него лице. Бяха същите очи.