Робърт Джордан - Конан Великолепния

— … И когато Тенерсис разбра колко много планинци има пред себе си — разказваше Фирдан, — започна да крещи да ме хванат и да извикат палачите му.

— При нас също не беше весело — каза Харал. — Тези стари кокали вече не са за такива приключения.

Джондра и Тамира, все още загърнати в заетите наметала, се гушеха до малкия огън, допрели глави една до друга. Те проявяваха повече интерес към собствения си разговор, отколкото към приказките на мъжете.

— Много трудно беше със заморийците — засмя се мършавият бритунианец. — Мислех, че на часа ще ми одерат кожата. После дойде онзи… онзи звук — той потрепери и се загърна с наметалото си. — Той сякаш превърна силата на мъжете във вода. Тогава планинците спряха да се бият и се разпиляха.

— Това е заслуга на Конан — намеси се Елдран от мястото си, без да сваля поглед от двата планински коня. Бяха ги намерили да скитат сред хълмовете оседлани, но без ездачи. — Имаше и други, но не можаха да ги хванат. Конан уби огнения звяр и той… изпищя.

— И замориецът спечели битката — допълни Харал — и славата. Ще минат години, преди планинските племена да помислят отново за обединяване. Тенерсис ще бъде обявен за герой на Шадизар, а кимериецът няма да получи нищо.

— Нека Тенерсис си получи славата — каза Конан. — Ние се спасихме, а звярът е мъртъв. Какво повече можем да искаме?

Елдран неочаквано отвърна глава от конете.

— Още едно нещо! — извика той остро. — Остава Джондра да изплати дълга си!

Джондра се вцепени и погледна през рамо към високия бритунианец. Тамира бързо стана, придържайки черното наметало близко до тялото си, и отиде при Конан.

— Не знам да ти дължа нещо — гласът на сивооката благородница беше твърд. — Но бих желала да говоря с теб за дрехите. Докога ще бъда принудена да нося само това наметало? Сигурно можеш да намериш нещо повече.

— Дрехите са част от дълга ти — каза ѝ Елдран и започна да отмята на пръстите си. — Едно наметало подплатено с кожа от язове, чифт гамаши от вълча кожа, добра немедианска кама. Няма да турям в сметката една пукната глава. Тъй като не виждам начин да ми бъде върнато всичко това, ще приема да ми се заплати.

Джондра подсмъркна.

— В Шадизар ще ти дам злато, колкото е теглото им.

— Шадизар? — Елдран се засмя. — Аз съм бритунианец. Защо ми е злато в Шадизар? — изведнъж той скочи и събори високата благородница на земята. От колана си извади кожени ремъци като тези, използувани за завързване на гамаши. — Щом не можеш да ми платиш — разпръсна недоумението ѝ той, — ще взема теб срещу този дълг.

Конан скочи на крака, ръката му инстинктивно се стрелна към дръжката на меча, но Тамира сложи малките си ръце върху неговата.

— Не прави нищо — прошепна тя.

Едрият кимериец се намръщи.

— Толкова много ли я мразиш?

Тамира се усмихна и поклати глава.

— Само една жена може да го разбере. Сега Джондра трябва да избира. Дали да се върне към живота на отхвърлена от обществото богата жена, презирана заради кръвта ѝ, или да бъде робиня на мъж, който я обича. И тя не се решава да признае кого обича. Това е избор, който всяка жена може да направи за един миг.

Конан призна пред себе си, че Джондра не изглежда да се бори така силно, както умее, макар че гневната ѝ тирада почти компенсира тази ѝ сдържаност.

— Ти, бритуниански грубиян! Дано Ерлик порази душата ти! Пусни ме! Ще ти отрежа главата за това! Деркето да ти изсуши семето! Дано те видя жив изпечен! Ох! Ако не бъда наранена, ще получиш повече злато, отколкото някога си виждал, Митра да те прокълне дано!

Елдран я пусна усмихнат. Сега тя беше добре опакована в наметалото, плътно овързана от раменете до глезените с кожените ремъци.

— Няма да те върна дори срещу всичките богатства на Замора — заяви той. — Освен това дори един роб в Бритуния не се интересува от златото в Шадизар — той обърна гръб на възмутеното възклицание на Джондра. — Разбираш ли, кимериецо?

Конан се спогледа с Тамира. Тя кимна.

— Обясниха ми го — отговори Конан. — Но за мен е време да тръгвам.

— Уикана да те пази, кимериецо — каза Елдран. Фирдан и Харал като ехо повториха пожеланието.

Конан се метна върху седлото на един от конете.

— Тамира? — каза той и се пресегна надолу. Когато я вдигна на коня зад себе си, наметалото ѝ се разтвори и разкри заоблени форми и сатенена кожа. За да запази приличие, тя се притисна към гърба му.

— Бъди по-внимателен — оплака се тя.

Едрият кимериец само се усмихна и каза на другите: