Робърт Джордан - Конан Великолепния

Тамира разтвори устни и простена:

— Конан!

С последните останки на разума си дочу Джондра също да стене:

— Елдран!

Страстта я заливаше. Кръвта ѝ кипеше.

Вратата на килията с трясък се отвори. Тамира ахна, сякаш падна в ледена вода. Завладялата я страст за миг изчезна. На нейно място дойдоха сълзите — сълзи, че все още не е пречистена.

Басракан скочи на крака.

— Искаш ли да умреш, Ябил? — озъби се той. — Искаш ли да те пратя при Шармал?

Мършавият човек на вратата се поклони ниско.

— Прощавай, има̀ла Басракан — каза той нервно, — но се отнася за Очите на огъня.

Басракан го сграбчи за черната дреха и го изправи:

— Говори, глупако! Какво имаш да ми казваш за Очите на огъня?

— Шармал твърди, че една жена е донесла Очите на огъня в планините. Той я описа — Ябил протегна ръка и посочи Джондра.

През сълзи Тамира срещна очите на Джондра и в отговор я погледна объркано и поклати глава.

Басракан бързо се обърна и кървавочервеното му расо се развя. Ако можеше, Тамира би отстъпила пред погледа му. Преди беше злобен. Сега в него гореше дива жестокост. Тя видя в очите му одрана кожа и плът, свалена от костите. Нейната кожа. Нейната плът.

— През изминалата нощ разрушихме два лагера на натрапници — гласът на има̀ла беше безчувствен като първото рязване на гърлото с нож. — Тази жена е била в единия от тях, Ябил. Намерѝ и последната дреболия, която е взета от този лагер. Намерѝ Очите на огъня. Намерѝ ги, Ябил.

Ябил изскочи от стаята, сякаш бе усетил милувката на ножа до собственото си гърло.

Басракан вторачи черните си като абанос очи в Джондра, а Тамира не можеше да откъсне погледа си от тях. Докато гледаше безпомощна, тя откри, че се моли на всички познати ѝ богове Басракан бързо да намери онова, което търси.

Конан наблюдаваше селото на планинците, уязвим зад несигурното прикритие от хилави изкривени дръвчета. Видя двукатната постройка в центъра и се намръщи. Стотици въоръжени мъже пъплеха около двайсетина невзрачни каменни колиби, но покритата с плочи постройка привлече вниманието му. Налягалите до него бритунианци също я забелязаха.

— Никога не съм чувал да има такава постройка сред селищата на планинците — каза тихо Елдран. — За Кезанкианските планини това е истински дворец.

— Аз пък никога не съм чувал за събрани на едно място толкова много планинци — подхвърли нервно Фирдан. Той не гледаше селото, а заобикалящата ги планина. От мястото, където лежаха, се виждаха десет лагера, един от които толкова близо, че вятърът довяваше киселата миризма на готвено и виковете на мъжете, които претърсваха ниските палатки. По пътя си дотук бяха видели и други ниски палатки със землист цвят.

— Колко са там, Харал?

— Може би двайсет хиляди — гласът на пълния бритунианец беше образец на спокойствие. — А може да са и повече. Във всеки случай достатъчно да ни обградят — Фирдан го погледна, после уморено притвори очи.

През един пролом в планината Конан съгледа груби каменни колони.

— Какво е това? — посочи той натам.

Харал поклати глава.

— Нямах време да разглеждам, кимериецо. Видях, че внесоха жената — Джондра — в постройката под нас и подир това не откъснах очи от входа. И чаках Елдран.

Трудно ще я освободим — въздъхна Конан. — Сигурен ли си, че не си видял още една пленничка?

— Харал отново поклати глава и кимериецът продължи да наблюдава селото.

— Ще ни трябва многобройна войска, за да отидем долу — каза Фирдан. — Елдран, не сме дошли тук, за да се опитваме да освободим заморийката. Забрави ли, че сме тръгнали да търсим огнения звяр? Хайде да се заемем със задачата си.

Някои от бритунианците тихо изразиха съгласието си с думите му.

— Ще я измъкна оттам — отвърна тихо Елдран, — ако ще и да умра, но няма да се откажа.

За момент се възцари неловка тишина, после Харал неочаквано каза:

— В тези планини има войска.

— Заморийци? — Фирдан сви саркастично устни. — Само да ги помолим, и ще се втурнат презглава да ни помогнат.

— Може би наистина ще дойдат — каза Конан и се усмихна, — ако бъдат помолени както трябва.

Другият го изгледа недоверчиво, очевидно се питаше дали не се подиграва, после продължи:

— Предвожда ги някой си Тенерсис. Разбрах, че много обича славата и лесните победи. Изпратен е в планините да разпръсне някакво събиране на планинските племена. Е, това е заморийската армия.

Дори Харал беше настроен скептично.