Робърт Джордан - Конан Великолепния

Но по гърба на кимериеца преминаха тръпки. Не му харесваше начина, по който се отнасяха с жените, не му харесваха и много други неща от това, което видя. Къде ги бяха хванали и защо? Защо?

Стоте планинци се наредиха в кръг около мъжа с червеното расо и двете жени. Процесията се присъедини към човешката река, потекла към далечните колони.

— Това не ми харесва — рече Конан. Ръководен от инстинкта си, той придърпа към себе си старинния меч в износената шагренова ножница. — Мисля, че времето ни за чакане изтича.

— Само още малко — помоли Харал. — Фирдан скоро ще доведе войниците. Той ще успее.

— Но както изглежда няма да е скоро — каза Конан, изправи се и изтръска пръстта от ръцете си. — Смятам да се поразходя между планинците.

Елдран се усмихна и също се изправи.

— И аз имам нужда да се поразтъпча, кимериецо.

— Глупави палета! — измърмори Харал. — Ще останете без глави. Вие ще… вие ще… — той изръмжа и застана до тях.

— Ако трябва по-дълго да минем за планинци, без да си изгубим главите, ще имаме нужда от чалми — останалите бритунианци също се изправиха.

— Точно под нас в планината има лагер — каза Конан — и, доколкото мога да видя, нито един мъж — само жени и деца.

— Тогава да тръгваме — рече Елдран.

— Старите ми кокали не са вече за такова нещо — оплака се Харал.

Малката колона тръгна надолу.

— … Защото дойде времето на нашата слава! — извика Басракан към тълпата мъже, притиснати плътно един в друг около амфитеатъра. Техният рев премина като мощна вълна над него. — Дойде времето за тържеството на древните богове! — продължи той. — Знакът на истинските богове е с нас.

Той разпери ръце, а могъщата сила, която усещаше у себе си, породи вярата, че може да полети. Започна силно да напява, а планинските зъбери отразяваха думите. Никога толкова много хора не са наблюдавали ритуала, мислеше си Басракан, докато ехото на тържествената молитва заглъхваше. След този ден повече няма да има съмняващи се.

Тъмните му очи за момент се насочиха към двете голи жени. Те висяха с оковани за железните стълбове китки в центъра на кръга от груби каменни колони. Нямаше по-благоприятно съчетание от това, мислеше си той, тези, които му донесоха Очите на огъня, да бъдат принесени в жертва сега, когато всички ще станат очевидци на могъществото му. Жените се дърпаха и се мъчеха да се измъкнат от оковите, една от тях извика някакво име, но той не го чу. Беше обладан от величието на древните богове.

Последната сричка още не беше заглъхнала, когато разтърсването на скалата под краката му извести пристигането на па̀тока . Басракан пое дълбоко дъх, за да съобщи за появата на знамението за благоволението на истинските богове.

Неочаквано сред множеството по склоновете се чуха викове и крясъци. Лицето на Басракан се вкамени. Той ще изпече живи на слаб огън онези, които бяха дръзнали да внесат смут в този паметен миг. Той ще… В кръга имаше мъже! Изведнъж думите проникнаха в ума му.

— Войници! — викаха тълпите. — Нападат ни!

Приведен, за да прикрие ръста си, плътно увит в наметало, Конан бързо се промъкваше сред планинците, без да дава възможност на някого от хората да задържи очите си върху него повече от миг. Подпре му се чуваха роптание и ругатни. Несръчно завита чалма покриваше черната му грива, лицето му беше намазано със сажди и мазнина от готварско гърне. Беше благодарен, че мъжете виждаха онова, което искаха, независимо какво съглеждаха очите им. Широкият кръг от груби каменни колони беше само на няколко крачки. Конан държеше главата си наведена, но очите му бяха втренчени в двете жени. Само още няколко мига , помисли той.

Сред тълпата се чу шепот, който ставаше все по-силен. Далече долу в планината някой извика, други гласове подеха вика. Едрият кимериец не беше очаквал, че ще остане толкова дълго неразкрит. Реши да действа, преди да е пристигнала войската. Стиснал здраво дръжката на меча си, Конан хвърли чалмата от главата си и скочи в кръга, на колоните.

Чак когато мина между две от грубо изсечените каменни колони долови смисъла на виковете.

— Войници!

— Нападат ни! Войници!

Отново и отново хиляди гърла ги повтаряха.

Фирдан , помисли Конан и се усмихна.

После побягна с меч в ръка по неравните гранитни блокове. Мъжът с червеното расо и раздвоената като чатал брада, стъпил върху каменен тунел, който изглежда водеше в планината, му извика, но Конан не го чу. Той тичаше право към почернелите железни пръти. Когато Тамира го видя, очите ѝ се напълниха със сълзи.