Робърт Джордан - Конан Великолепния

Писъкът прониза Конан и смрази душата му, сякаш източи силата му. Обзе го гняв. Той няма да стои безпомощен и да чака смъртта си.

— Всемогъщи Кром! — изрева Конан, спусна се напред и заби омагьосаното оръжие в гърдите на съществото.

Звярът рязко се завъртя и изтръгна сабята от ръката му. Надигна се на задните си крака, извисявайки се над всички. Преди изрева от болка, а сега нададе предсмъртен крясък — рев, от който скалистите планини се разтърсиха.

Паднал на колене, мъжът в червеното расо притискаше с едната си ръка лицето, а с другата гърдите. Насочените му към люспестия звяр черни очи бяха изпълнени с ужас.

— Не! — изрева той. — Не!

Чудовището бавно се катурна. Каменните плочи на тунела изпукаха под тежестта му. Влажно, покрито с кожа крило излезе от разкъсаната издатина на гърба му, трепна и застина. Под туловището на звяра се видя част от червеното расо. От него върху камъка потече черна гъста кръв.

От тълпите по склоновете се надигна вопъл — зловещо, отчаяно ридание. Изведнъж хиляди планинци ужасени побягнаха. Дори и сега те се опитваха да заобикалят кръга с колоните, но броят им беше много голям, а паниката много силна. Онези, които бяха близко до ниската каменна стена и нямаха възможност да я заобиколят, пищяха и се дърпаха назад, притиснати от човешката маса. Кръгът се превърна в гибелен водовъртеж. В стремежа си да избягат стотици хора се газеха един друг.

Като скала Конан задържаше с гърди обезумелия поток, търсейки отчаяно Тамира и Джондра. Хората покрай него не мислеха за нищо друго освен за собственото си спасение, нямаха никакво друго желание освен да си пробият път през човешката стена, стъпквайки всеки, който ги спира. Никой не вдигна ръка срещу Конан, освен да го отмести от пътя си. Никой не вдигна оръжие. Изпълнените им с ужас очи не го виждаха. Едва ли биха спрели, за да сторят нещо на жените, но ако някоя от тях попадне под тези тъпчещи крака…

Елдран стърчеше над ниските планинци, понесъл Джондра на ръце. Бритунианецът се прехвърли през ниската каменна стена и изчезна сред морето от мръсни чалми.

Далеч отвъд кръга Конан зърна черно, поръбено със злато наметало, повлечено от вълната на бягащите планинци.

— Глупава жена — изръмжа той.

Звънтенето на стомана се чуваше все по-близко и всяваше страх у мъжете, които все още се опитваха да избягат. Нямаше място за размахване на ятагани, но тук-таме проблясваха ками — планинци проливаха кръвта на планинци, за да си пробият път към спасението. Безмилостен в стремежа си да настигне Тамира, Конан удряше с юмруци и с дръжката на меча си, за да си проправи път през тълпата. Крещящи мъже падаха под ударите му и повечето от тях бяха стъпкани под краката на обезумялата сган.

Пред погледа му се разкри селото на планинците. Около двукатната постройка цареше невъобразима бъркотия. Тежко дишащи, отчаяни мъже влачеха пищящи, забулени в черно жени с ревящи бебета на ръце и вкопчени в дългите им поли деца. Групи хора се откъсваха от кипящата маса, за да търсят лагерите си. Други се спираха, за да вземат каквото могат от каменните колиби. Блясваше стомана, после почервеняваше. Само за миг вещи преминаваха по три пъти от едни ръце в други.

Мечът на Конан и широките му рамене разчистваха пътя му, но той почти не забелязваше хората, които се измъкваха пред него като бити кучета. Сред разделящата се тълпа от планинци не можеше да зърне Тамира.

Изведнъж дребната крадла изскочи от каменната постройка, извисяваща се над колибите в селото. Когато Конан я сграбчи за ръката, тя ахна и плътно уви около тялото си черното, поръбено със злато наметало.

— В името на Митра, какво правиш тук? — попита свирепо кимериецът.

— Дрехите ми… — започна тя и изпищя, видяла, че вдига меча си.

Но мечът изсъска над главата ѝ и Конан промуши изскочилия от постройката мъж в черни дрехи, който я следваше с кама в ръка и убийствен поглед в очите. Планинецът рухна и многоцветната чалма падна от главата му.

— Аз тъкмо… — започна отново Тамира, придържайки наметалото още по-плътно до тялото си, но отново изпищя, защото Конан я метна на рамото си.

— Глупава, глупава жена — мърмореше той и като се оглеждаше внимателно за още някой планинец, който да не мисли само за бягство, пое към планинските върхове.

Зад него заморийската войска изкачи височината над селото. Звън на оръжие изпълни въздуха.

Облегнат на голям каменен блок, за първи път от много дни Конан си позволи истински да се усмихне. Бяха слезли в полите на планините и през цялото пътуване бяха видели само бягащи планинци. Разбира се, никой от тях не прояви желание да ги нападне.