Робърт Джордан - Конан Великолепния

Вратата се затвори и Тамира не видя нищо повече. В гърлото ѝ се надигна безмълвен, отчаян вопъл. Опита се да навлажни пресъхналите си устни, за да се примоли на мъжете със студените очи, които я носеха, без да обръщат внимание на нейната голота. За тях може би дори не беше жена. Жертвено животно! — изпищя тя на ум.

Мъжете безмилостно я помъкнаха надолу по каменни стъпала и покрити с плесен коридори. Отвориха масивна, обкована с желязо врата и я хвърлиха на твърдата земя. Вратата зад нея се затвори с глух трясък.

Веднага реши, че ще се измъкне оттук. Беше крадла, опитна крадла, свикнала да влиза дори и в непристъпни места. Сигурно ще може да избяга и от този затвор… Краката и ръцете ѝ бяха вдървени, затова тя сковано се изправи на колене и огледа затвора си. Мръсен под, груби каменни стени, здрава врата. Нищо друго. През две тесни дупки близко до тавана — два човешки боя над главата ѝ — проникваше бледа светлина. Надеждата да се измъкне, оттук се изпари.

Тихо хленчене ѝ напомни, че не е самичка. Джондра лежеше свита на пода, обгърнала с ръце глава.

— Той никога няма да ме намери — ридаеше горчиво благородницата.

— Ще ни намери! — каза Тамира уверено. — И ще ни спаси!

Загубила всяка надежда за спасение, сега Тамира беше разтърсена от прозрението, че е хранила тази увереност дълбоко в душата си. Никога не беше търсила и приемала услуга или помощ от мъж, но непоколебимо вярваше, че Конан ще я намери. В съзнанието си виждаше как той разбива тежката, обкована с желязо врата и я извежда навън. Беше се вкопчила в тази картина като удавник в самотно плуваща дъска от потънал кораб.

Джондра продължи да ридае — тихо и безнадеждно.

— Той не знае къде съм. Аз го ударих с камък, а… не искам да умра.

Тамира пропълзя до по-високата жена и я разтърси.

— Ако паднете духом, смятайте се за мъртва. Мислите ли, че не изпитах ужас в онази килия горе? — тя изръмжа от отвращение. — Виждала съм девици на пазара за роби с повече кураж от вас. Зад цялата ви прехвалена гордост значи се е криел един хленчещ червей, готов да пълзи по корем!

В очите на Джондра блесна искрица от предишния ѝ несломим дух. В гласа ѝ обаче все още имаше жална нотка.

— Не искам да умра.

— Аз също — отвърна Тамира. Неочаквано и за двете, те се прегърнаха — трепереха от страх и едновременно с това черпеха сила една от друга. — Трябва да си го казвате! — прошепна страстно Тамира. — Казвайте си го и вярвайте в него! Той ще ни спаси.

— Той ще ни спаси — промълви с дрезгав глас Джондра.

— Той ще ни спаси.

— Той ще ни спаси.

Басракан изпя последната дума и когато почувства, че тялото му придобива неземна сила, очите му станаха огромни, изпълнени с благоговение. Имаше усещането, че с един скок ще стигне до другия край на стаята. Вдъхна дълбоко и обонянието му различи ясно и точно всяка миризма в стаята. Значи това е да си свързан с па̀тока .

Светлината над масата, излъчвана от рубините и от сакралните знаци — начертани с кръвта на девици и смлени на прах кости и вещества, толкова ужасни за смъртни хора, че не се решаваше да ги спомене — избледня. Но светлината, озарила духа, съзнанието и тялото на Басракан, не намаля. Лицето му сияеше.

— Ние сме неразривно свързани в едно същество — заяви той в стаята с веригите, където бяха провесени жените. — Нашите съдби се сляха в една съдба. Сега той ще се подчинява, когато го призова.

Вратата се отвори и с трясък се блъсна в каменната стена. Тамира вдигна глава. Почувства как Джондра се напрегна при появата на Басракан.

— Време е — каза има̀лът.

— Той ще ни спаси — прошепна Тамира и Джондра като ехо повтори подир нея:

— Той ще ни спаси.

— Раздвижиха се — отбеляза Елдран.

Конан кимна, но не отмести очи от двукатната постройка в ниското. Към каменните колони, които се показваха в пролома между планините, от всички лагери се стичаха планинци. Сто души с чалми на главите стояха пред каменната сграда в селото. От нея излезе мъж с червено расо, раздвоена като чатал брада и пъстроцветна чалма. Чакащите планинци приветстваха появата му с глух рев, но от разстоянието значението на думите не достигна до тях. Когато се появи Джондра — гола, с вързани отзад ръце между двама планинци с ятагани в ръце — кимериецът се вцепени. Следваше я Тамира, също гола.

— Заедно са — каза Елдран развълнувано. — И доколкото мога да видя — не са ранени. Най-важното е, че са живи, слава на Уикана.

— Засега — отвърна Конан.