Робърт Джордан - Конан Великолепния

— Този Тенерсис трябва да е идиот, кимериецо, та да атакува тук. Съотношението на силите е най-малко четирима планинци срещу един войник.

— Вярно е — съгласи се Конан. — Но ако си е мислил, че ще има хиляда планинци, които ще побягнат, преди да започнат да се бият… — той се усмихна, останалите също, сякаш идеята им хареса. Всички с изключение на Фридан.

— Планинците ще се втурнат да отблъснат нападението — каза Елдран — и ще оставят незащитен пътя към затвора на Джондра. Може би другата жена — Тамира — е също там. И двете следи водят до това село.

Усмивката на Конан помръкна. Когато стигна до двайсет, престана да брои лагерите на планинците. Тамира можеше да се намира във всяка от десетте хиляди мръсни палатки. Не можеше да направи нищо освен да освободи Джондра, а после да се надява да намери и дребната крадла. В момента не хранеше кой знае каква надежда, но друго не му оставаше.

— Кой ще отиде да придума Тенерсис? — попита мрачно той.

— На Фирдан мед му капе от устата — отбеляза Елдран, — когато иска да склони някого.

— Ние трябва да продължим по пътя си, ако искаме да свършим това, за което сме тръгнали — отвърна твърдо мършавият човек.

Елдран сложи ръка на рамото му.

— Не мога да оставя тази жена в ръцете на планинците — промълви той.

Фирдан остана за миг неподвижен, после въздъхна и се изправи.

— Ако мога да открадна една от онези овце, които планинците наричат коне, ще стигна до заморийците за половин обръщане на стъклото. После само за момент ще впримча генерала с моята история и ще накарам строените му войници да потеглят — той погледна към слънцето, което наближаваше зенита. — Ако имам късмет, ще ти доведа тук най-рано късно следобед, Елдран.

— Уикана ще те дари с късмет и ще направлява думите ти — каза Елдран.

Конан, отвърна глава от сцената на сбогуване и отново се зае да изучава каменната постройка.

— Ще ви измъкна оттам! — закле се той шепнешком. — И двете!

Болката в раменете от висенето отдавна беше преминала. И схващането, което я бе заменило, остана в миналото. Не премина само страхът. Не ѝ беше необходимо да поглежда към Джондра, за да разбере, че и нейните очи са насочени към Басракан — човека, в чиито ръце беше съдбата им. По-скоро щяха да ѝ израстат криле, отколкото да откъсне очи от зловещата фигура.

Сега има̀лът Басракан седеше на нисък стол. Безцелно поглади раздвоената си брада и втренчи черните си като бездънни ями очи в двете вързани жени. Докато пясъкът тихо се сипеше преди първото обръщане на стъклото, той крачеше горделиво из килията и редеше ужасни заплахи и клетви към онези, които изпълняваха бавно нарежданията му — израз на волята на боговете. Сетне два пъти по-дълго стоя тихо и тогава Тамира пожела отново да започне да ходи, да говори, да върши каквото и да е, само да не я гледа. Очите му вече не блестяха — изглеждаха безжизнени и ледени като черно стъкло. В техните глъбини тя виждаше само мъки, които нямаха имена. Съществото, което наричаше себе си Тамира, изпадна в безграничен ужас от неуспешния опит да се откъсне от този жесток абаносовочерен поглед.

Чу се стържене на вратата. В мъртвешката тишина то прозвуча като, удар със сабя. Тамира се разтрепери. Джондра тихо зарида.

Басракан пъргаво стана и червеното му расо се развя. Гласът му беше изпълнен с неестествено спокойствие.

— Предай ми Очите на огъня!

Вратата се открехна и Ябил нерешително влезе.

— Нямам твоите знания, има̀ла Басракан — каза го, сякаш не му достигаше въздух, — но тези отговарят на описанието, което чуха бедните ми уши — скъпоценностите, които държеше с протегнати ръце, блестяха на светлината на лампата.

Тамира опули очи. Мъжът с черните дрехи държеше огърлицата и короната на Джондра.

Басракан протегна ръка. Ябил постави скъпоценностите в дланта му. Изпод кървавочервените си дрехи извади кама и започна внимателно да дълбае с нея около двата големи рубина. Изхвърляше като смет златото, сапфирите и черните опали, ограждащи червените скъпоценни камъни.

— Най-после са мои — каза той тихо, сякаш си говореше сам. — Цялата сила е моя — неподвижен като мраморно изваяние, Басракан извъртя само главата си и погледна окачените на вериги голи жени. — Преди слънцето да залезе, съмняващите се ще получат доказателството. Затворѝ тези жени, Ябил. Днес те ще бъдат поднесени на древните богове.

Тамира потрепери, за миг едва не загуби съзнание. Поднесени на древните богове! Принесени в жертва… друго не можеше да означава. Искаше да изпищи, да моли, но езикът ѝ сякаш беше залепнал. Тя нервно впери очи в мургавите мъже с чалми на главите, дошли, за да я освободят от веригите. Краката ѝ се подгъваха, не можеше да стои права без чужда помощ. Когато я извеждаха от стаята, очите ѝ отчаяно търсеха Басракан — този, който тук имаше власт над живота и смъртта, човекът, който можеше, който трябваше да отмени тази присъда. Със строго лице има̀лът стоеше пред една маса, върху която бяха сложени рубините, а дългите му пръсти бяха заети с гърненца и стъкленици.