Робърт Джордан - Конан Великолепния

За двадесети път Тамира оглеждаше връзките и за двайсти път се убеждаваше, че не може да се освободи. Кожените ремъци около китките и глезените ѝ бяха завързани към яки вериги, закачени за тавана и пода на каменната килия без прозорци и я държаха разпъната във въздуха. На светлината на бронзовата лампа кожата на стройното дребно момиче блестеше от пот. Въздухът беше леден, но тя се беше изпотила от страх — страх не от пленничеството, а от нещо ужасно, което не се виждаше, но витаеше във въздуха.

И Джондра висеше разпъната с лице към Тамира, с която от време на време се поглеждаха. Тялото на по-високата жена също блестеше — всяка извивка на гърдите, бедрата и на ханша беше добре осветена. Тамира се надяваше, че лицето ѝ изразява същото спокойствие като това на благородницата, макар че тя непрекъснато облизваше пресъхналите си устни.

— Аз съм лейди Джондра от заморийския род на Перашанидите — проплака Джондра с разтреперан глас. — Ако ни върнете невредими, ще получите богат откуп. Но трябва да бъдем облечени и да се държите добре с нас. Чуваш ли ме? Ще ти дам злато, колкото е теглото на двете ни!

Мъжът с червеното расо, който рисуваше с прахове под краката им на пода някаква странна фигура, не вдигна глава. С нищо не показа, че изобщо я е чул, както не беше им обърнал никакво внимание, откакто ги доведоха при него. Докато рисуваше, непрекъснато мърмореше някакви думи, които Тамира едва дочуваше, камо ли пък да разбере.

Опита се да не слуша, но монотонното неспирно напяване се набиваше в съзнанието ѝ. Тя стисна зъби, за да не затракат. „Има̀ла Басракан“ го нарекоха мъжете, които я бяха хвърлили в краката му. Искаше ѝ се да завие от яд за наивната си вяра, че един свят човек ще я защити, но се страхуваше, че ако започне, няма да може да спре.

— Аз съм лейди Джондра от рода на Перашанидите… — Джондра облиза нервно устните си. С отметната назад глава опита да се измъкне от белезниците. По тялото ѝ премина нервна тръпка, но друго нищо не се получи. — Ще ти дам два пъти повече злато от теглото ни — в гласа ѝ се долавяше паника, която се засилваше с всяка следваща дума. — Три пъти! Четири пъти! Ще ти дам всичко, каквото пожелаеш! Всичко! Но не прави с нас онова, което си намислил! Недей! О, Митра запази ни, спри го!

Красивата благородница вече ридаеше. Бореше се отчаяно. Нейният страх разпали по-силно страха на Тамира. Сега крадлата разбра какво усеща в килията, макар че не смееше да помисли за него. Магия! Дори самите стени воняха на магия. И нещо друго, което сега си позволи да почувства — нечовешка омраза към жени. Разрида се със сълзи, които спуснатите ѝ клепки не можеха да скрият.

— Вие сте източник на грях! — жесток глас пресече плача на Тамира. Неволно отвори очи. Басракан стоеше изправен и гладеше раздвоената си брада, черните му очи блестяха от злоба. — Всички жени в градовете са нечисти съдове на похот. Самите древни богове ще докажат това върху вашите тела. После аз ще ви пречистя от вашето безчестие, за да можете да отидете достойни при древните богове на тези планини.

Разтреперена, Тамира откъсна очи от него и погледна надолу към рисунката — издължен ромб с вдлъбнати страни. На един от върховете под нея примигваше къса черна свещ, под Джондра — друга. Линиите привличаха погледа ѝ, действаха ѝ като хипноза. Мислите ѝ се накъсаха, станаха неясни като мъгла, а от мъглата изплуваха непознати образи — образи, които я изпълниха с ужас. Крещейки на ум, тя се опита да избяга, да намери спасение, но всичко беше хаос и ужас.

Изведнъж мъглата се разкъса. Тя зяпна от изненада и откри, че вече може да откъсне поглед от ромба. С кръстосани крака в единия край на магическата фигура седеше има̀лът със строго лице. Той удари малък звънец от полиран месинг и тя разбра, че тази звук я беше освободил от мъглата. Звънчето отново звънна и има̀лът започна ново напяване. Още веднъж звънна. И отново. И отново.

Тамира си каза, че няма да слуша, но изглежда цялото ѝ същество вибрираше от думите му заедно със звъна на месинга. Въздухът в стаята стана мразовит. Стана по-плътен. Раздвижи се. Почувства допира му до тялото си като нежно галене на ласкави ръце, които я докосваха едновременно навсякъде. И топлината се засили.

Погледна свещта под себе си и не повярва на очите си. Пламъкът стоеше неподвижен, без да се люлее от вятъра, който усещаше. И все пак той не можеше да бъде източник на топлите вълни, които я обливаха. Топлината сякаш извиваше отвсякъде, стомахът ѝ се свиваше и надигаше от нея. Променяше я. Опита се да поклати глава, опита се да отхвърли възбудата, която се зараждаше в нея. Тамира чу в просъница стоновете на Джондра. Видя, че благородницата е отметнала силно назад глава, а бедрата ѝ потръпват конвулсивно и разбра, че тя изпитва същите мъки.