Робърт Джордан - Конан Великолепния

— Джондра… — промърмори Елдран. Макар че очите му останаха затворени, той протегна ръка, сякаш я търсеше. Тя се отдръпна от нея като от змия. Ще трябва сам да се погрижи за себе си, реши Джондра и се изправи.

В началото вървеше бавно, защото планинският терен беше труден. Знаеше, че глезенът няма да ѝ създава неприятности, ако не го претоварва. Не след дълго мислите ѝ се върнаха към Елдран. Отначало щеше да бъде замаян, но не дотолкова, че да не помни нищо. Щеше да разбере, че си е отишла. Щеше да би спомни какво му е сторила. Той беше ловец. Откриваше и разчиташе следи. Освен това Елдран имаше два здрави крака, с които да ходи.

Почти инстинктивно ускори крачка. Болката в глезена ѝ се усили, но тя не ѝ обърна внимание. Елдран ще я последва. Тя трябва да избяга. Започна да се задъхва. Устата ѝ пресъхна, сякаш с дни не е пила вода. Гърлото ѝ също пресъхна. Но тя също е ловец, даваше си кураж Джондра. Знаеше как да дебне жертви, знаеше също как да се пази от преследвачи. Непрекъснато оглеждаше следите, които оставяше след себе си, докато накрая започна да губи толкова време да гледа назад, колкото и напред.

Заобикаляйки една голяма отвесна скала, тя направи три несигурни стъпки, преди да види пред себе си десет планинци на коне, вперили в нея учудени очи.

— Дар от древните богове! — извика един от тях и пришпори коня си към нея.

Джондра беше много уморена, за да се бори, когато планинецът я хвана за косата, и я сложи по корем на седлото пред себе си. Само се разплака от изтощение и отчаяние и безволево се отпусна, а планинецът вдигна края на Елдрановото наметало и я погали по голия задник.

— Той ще ме спаси — ридаеше тя тихо в рунтавата козина пред лицето си. — Той ще ме спаси… — а с малкото здрав разум, който ѝ беше останал, се чудеше защо се надява на помощ от бритунианеца.

Конан погледна в скалната пукнатина, където беше оставил Тамира, и скръцна със зъби. Веднага разбра, че взирането няма да му помогне, че силата на погледа му няма да върне Тамира тук.

Конан огледа земята около пукнатината и се намръщи. Трудно щеше да разбере какво точно е станало. Почвата беше много камениста, за да се запазят ясни отпечатъци. Той обаче се беше учил да търси следи в планините на Кимерия, а почвата тук не беше много по-различна от тази в родните планини. Ето едно отместено камъче. Ето друго, обърнато с тъмната си страна към светлината. Историята, която разчете, го смути. Убеди се, че Тамира е напуснала скривалището. Но не научи нищо повече. Не намери никакви следи от планинци или от някой друг, които да му покажат, че е отвлечена. Просто си беше отишла. И то наскоро, след като той я беше оставил, защото върху някои преобърнати камъчета откри влага от нощната роса.

— Глупава мома — промърмори той. — Сега пак трябва да търся две жени. — Конан се закле като намери крадлата, да ѝ нашари задника.

С насочено копие над следата, той тръгна бързо, следвайки с лекота оскъдната, диря. Колкото напредваше, толкова по-силно му се искаше да проклина. Беше ясно накъде е тръгнала. Към лагера. Към рубините. Спомни си, че не ги беше видял в пепелта от палатката на Джондра. Може би най-сетне ги е взела.

Изведнъж спря и се намръщи. Тук е имало борба между няколко души. Конан вдигна разкъсано царче бял плат. Беше от туника на слуга, като онази, която носеше Тамира.

— Глупава мома — отново промълви Конан, този път тихо.

Продължи внимателно напред, като се оглеждаше колкото за планинци, толкова и за следи от някаква борба. След време установи, че следва три дири. Двете бяха на конници — едната, която следваше, и другата много по-скорошна. Най-нова беше оставената следа на няколко пешаци. Планинците не отиваха далеч без рунтавите си коне, а стъпките не бяха много, за да са на войници. Не можеше да се сети за друга група в планините. Ако имаше останали живи заморийски ловци, те сигурно бяха побързали да се отправят към низините.

Изпълнен с подозрения, той оглеждаше още по-внимателно възможните места за засада. Кезанкианските планини предлагаха изобилие от такива възможности и това правеше задачата му много трудна. Острите завои около стръмни склонове и тесните проходи с отвесни стени бяха нещо обичайно. Затова спря в края на дълбоката клисура, която водеше към малка долинка и започна да я оглежда.

Конан стоеше плътно прилепнал към каменната стена. Някакво движение привлече вниманието му. Хилавите дръвчета по склона растяха толкова нарядко, че не можеха да послужат за укритие. Малко бяха и гладките каменни блокове, и дупките, в които да се скрият нападатели, пък и те се намираха доста нагоре към върха. Планинците обичаха да избират за засадите си такива места, че жертвите им да нямат много време да реагират. Всичко, което видя, му подсказваше, че долчинката е безопасна, но инстинктът, толкова пъти спасявал живота му, го предупреждаваше. Довери му се и този път.