Робърт Джордан - Конан Великолепния

Пороят от пръст и камъни намаля и накрая спря. Вече можеше да се огледа. Беше изпаднала в бедствено положение. Първият шок дойде, когато разбра, че виси с главата надолу над ската, за който беше сигурна, че няма да ѝ създаде трудности. Глезенът ѝ се беше заклещил в коренищата на един дънер. Под нея съборените при падането камъни, парчета скала и пръст се издигаха на купчина, достатъчно висока, за да може да я пипне с върха на пръстите си.

Затвори очи и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Трябваше да има изход! Винаги успяваше да намери начин да постигне онова, което желае, а тя не искаше да умре провесена като овца на ченгел. Реши, че трябва просто да се хване за дънера и да освободи глезена си.

При първия опит да се издигне нагоре остра болка проряза глезена ѝ и тя се отпусна назад задъхана. Веднага реши, че глезенът не е счупен. Не можеше да допусне, че е счупен. Стисна зъби и отново се опита. Този път пръстите ѝ достигнаха дънера. Още веднъж, реши тя.

Чу шум откъм вира и погледна натам. Кръвта ѝ замръзна от ужас. Там стоеше един брадат планинец, в мръсна жълта туника и изцапани торбести панталони. Той бавно облизваше устни, а черните му очи горяха от похот. Планинецът тръгна към нея, като събличаше по пътя дрехите си. Изведнъж се чу шум като от силен удар, планинецът спря и се свлече на колене. Джондра примига, после видя подаващата се от врата му стрела.

Тя нервно затърси с поглед стрелеца. Съзря някакво движение в планината, за миг зърна нещо, което можеше да е лък. Триста стъпки, хладнокръвно определи стрелецът в нея, жената в нея обаче едва не заплака от облекчение. Който и да беше стрелял, мислеше си тя, ще го дари с толкова злато, колкото може да носи.

Но Джондра не можеше да допусне никого, още по-малко един мъж на служба при нея, да я види така безпомощна. Тя удвои усилията си, успя да отцепи няколко трески от дървото, счупи си ноктите, но не можа да се приближи достатъчно, за да се освободи.

Изведнъж тя ахна, отново обхваната от ужас. Видя към нея бавно да се приближава един мъж. Не беше планинец. Беше висок човек, с гамаши с козината навън, гладко избръснато лице и сиви очи. Тя познаваше това лице, знаеше името на мъжа и би дала всичко само да не е той. Елдран! Джондра напразно се мъчеше да покрие с ръце голота си.

— Ти! — озъби се тя. — Махай се! Остави ме на мира!

Той продължи бавно да се приближава към нея, опрял ръка на дръжката на сабята си, наметнал подплатено с кожа наметало на гърба си. Не се виждаше ни лък, ни колчан. Беше вперил очи в нея, лицето му бе мрачно.

— Престани да ме зяпаш! — разфуча се Джондра. — Махай се, казвам ти! Нито се нуждая от помощта ти, нито я желая.

Джондра млъкна, защото забеляза трима планинци да изскачат мълчаливо от скалите зад бритунианеца с високо вдигнати ятагани. Отвори уста да извика… Елдран се завъртя, а сабята му сякаш по чудо се оказа в ръката му. С движения, които бяха толкова бързи, че почти не можеше да ги следи, четиримата заиграха танца на смъртта. Кръв обагри стоманата. Една брадата глава се търколи в прахта. А после и тримата планинци бяха повалени. Елдран спокойно избърса сабята в покривалото на един от тях.

Прибра оръжието в ножницата и се приближи към нея.

— Може би ти наистина не искаш моята помощ — каза той тихо, — но тя ти е нужна.

Джондра усети, че все още стои с отворена уста и шумно я затвори. Сетне реши, че мълчанието няма да помогне, но преди да успее да заговори, едрият бритунианец стъпи върху купчината отломъци, хвана крака ѝ и го освободи от коренището. После провря едната си ръка под коленете ѝ и я взе в ръцете си, а тя си помисли, че я вдига със същата лекота като Конан. Беше висок колкото кимериеца, но не толкова широкоплещ. За първи път от нападението на планинците Джондра се почувства в безопасност. Изведнъж си даде сметка за какво е мислила и лицето ѝ поруменя.

— Пусни ме долу! — рече му тя. — Казах да ме пуснеш долу!

Той мълчаливо я занесе до вира и внимателно я сложи на земята.

— Ето, пуснах те — отвърна Елдран, протегна ръка и опипа глезена ѝ. Тя трепна от болка. — Лошо си го навяхнала, но за няколко дни ще мине.

Джондра видя, че по челото му има засъхнала кръв.

— Ранен ли си? Срещна ли други планинци?

— Трябва да си взема лъка — заяви той рязко и, без да отговори на въпросите ѝ, горделиво се отдалечи.

По-добре да не се и връща, помисли тя гневно, но веднага я обхвана силно безпокойство. Ами ако реши да я изостави — гола и самотна в тази пустош! Когато го видя да се връща, Джондра въздъхна облекчено, а после се ядоса на себе си за това.