Робърт Джордан - Конан Великолепния

Конан бързо се оттегли в клисурата. Не едно място, където съборената като каменно ветрило отвесна скала почти запушваше пътя, той се изкачи и излезе от клисурата. Търпелив като дебнеща плячката си котка, Конан използваше за прикритие всяка скала и дърво, всяка извивка и гънка на местността и накрая достигна до склона над долината.

Под него, зад един напукан каменен блок, клечеше мъж с лък в ръка. Конан тихо изсумтя от изненада. Макар да нямаше кожени гамаши, бродираната туника показваше, че мъжът е бритунианец. В същия миг разпозна водача на онези, които бяха посетили лагера на Джондра сред хълмовете. Конан се намръщи и тихо се заспуска по склона. Точно над бритунианеца спря, прехвърли наметалото към гърба си и вдигна копието си на рамо.

— Кого чакаш, бритунианецо Елдран? — попита Конан дружелюбно.

Бритунйанецът не трепна. Погледна спокойно през рамо.

— Ти, кимериецо Конан! — рече той. — Признавам, не можах да открия, че ти си преследвачът.

— Не теб преследвам — отвърна Конан — а планинците. Можеш да кажеш на хората си да излязат. Освен ако не смяташ, че наистина трябва да ги държиш зад гърба ми.

Елдран се усмихна и се изправи.

— Значи, и двамата знаем какво сме намислили — той махна с ръка и един по един на склона се появиха седем души с кожени гамаши и бродирани туники. — И ти ли си тръгнал да спасяваш Джондра, кимериецо?

Конан пое дълбоко дъх.

— Значи е в ръцете на планинците. Да, и аз търся Джондра. Макар че отначало тръгнах да търся друга жена, също пленничка. Но ти говориш така, сякаш искаш да спасиш Джондра. Това ме озадачава, като имам предвид сърдечността на последната ти среща с нея.

— Ние се срещнахме след това. Само тя и аз — отвърна Елдран унило. — И тогава нейната сърдечност беше още по-малка. Малко по-късно открих, че е пленена от планинците — той опипа грубото сиво вълнено наметало на раменете си — мръсно и окъсано. Конан видя, че е наметало на планинец и е с кървави петна. — С тази жена трябва да си изясним някои въпроси.

Един от бритунианците, мършав човек с остър нос, се изплю.

— Пак ти казвам, забравѝ жената! Дойдохме тук да убием огнения звяр и трябва да го сторим дори всички да умрем. Нямаме време да се занимаваме с една чужденка.

Елдран не отговори, но чертите на лицето му се изопнаха.

— Спокойно, Фирдан — промърмори друг и мършавият човек, макар и неохотно, млъкна.

— Значи сте тръгнали да убиете същия звяр, който преследва Джондра — заключи Конан — След смъртта на двадесет от ловците ѝ, разкъсани или живи изгорени, тя разбра истината. От тези, които го видяха, само тя, аз и още един останахме живи, и то по една случайност. Аз също бих искал да видя този звяр мъртъв, бритунианецо, но съществуват по-лесни начини за самоубийство.

— Заморийката е намерила звяра — промърмори възмутено Фирдан, — докато ние намираме само следи. Може би тази мома ни е нужна.

Елдран отново не му обърна внимание.

— Джондра иска да го убие за ловен трофей — каза той. — Ние искаме да го убием, за да отмъстим за загиналите сродници и да предотвратим по-нататъшните жертви. С твоя меч не можеш да убиеш звяра, Конан. Нито с каквото и да било друго оръжие, изработено от смъртен човек. Но тази — той сложи ръка на дръжката на сабята си — е изкована с магии точно за тази цел.

Едрият кимериец погледна оръжието с неочакван интерес. Беше срещал магически предмети. Навремето беше усещал аурата на тяхната сила в ръцете си. Ако това оръжие наистина е такова, с него ще може да отмъсти за смъртта на Теладис.

— Аз ще съумея да си служа с оръжието, с което може да се убие това същество — увери го той, но сивоокият бритунианец поклати глава.

— Щом не го държи ръката ми, то ще се върне — само Уикана знае как — обратно там, където ми бе дадено и никога през този си живот вече няма да го получа. Такава е магията.

— Разбирам — рече Конан. Каквато и да беше истината, Конан се закле, че ако Елдран загине, той ще се погрижи тази сабя първо да се окаже в неговата ръка, пък после да се връща където си иска. Ако остане жив, ще отмъсти за Теладис. — Но преди да тръгнем да търсим звяра, трябва да намерим жените. Съгласен ли си?

— Съгласен съм — отговори Елдран. — Както нашите следи се срещнаха, така може и двете жени да са се срещнали. Харал продължи след планинците, взели в плен Джондра, и е оставял знаци подпре си, така че ще можем лесно да ги проследим.

Конан се изправи.

— Тогава, ако искаме да ги спасим, преди да им се е случило нещо, да не се бавим повече — когато тръгнаха надолу по склона, Конан се чувстваше потиснат. Планинците не се отнасяха дружелюбно към пленничките. Само дано не са паднали духом, мислеше той. Дано оцелеят, докато ги намерим.