Дейвид Едингс - Последната битка

— И сега какво? — попита Дурник.

— Сега ще чакаме — каза Се’недра.

В този момент откъм бойното поле се зададоха няколко сендарски войни, очевидно ранени. Дрехите им бяха покрити с кървави петна и някои от мъжете носеха превръзки, но за разлика от останалите ранени, които бяха преминали тази сутрин, носеха и оръжие.

Поулгара започна да кашля под наметалото.

— Какво направи? — извика Дурник и издърпа покривалото.

— Трябваше — отвърна Се’недра. — Говорих с Белгарат. Той ми каза да я събудя и как да го направя.

— Ще я нараниш — обвини я Дурник.

Внезапно обзет от гняв, нещо съвсем необичайно за него, той изрита димящия чайник, който се търкулна и спря чак до водата.

Поулгара премигваше и продължаваше да кашля. Когато най-после отвори очи, погледът й беше празен и неразбиращ.

— Ще ни дадете ли вода? — попита един от ранените сендари.

— Пред вас има цяла река — отвърна Се’недра разсеяно и посочи водата, докато гледаше втренчено Поулгара в очите.

Дурник обаче погледна мъжете и сграбчи меча си. Но те вече бяха скочили от брега и се нахвърлиха върху тях. Трима успяха да обезоръжат силния ковач.

— Вие не сте сендари — възкликна Дурник.

— Много си наблюдателен — отвърна един от мъжете.

Говореше толкова гърлено, че беше трудно да се разберат думите му. Друг застана пред замаяната Поулгара, извади меча си и се обърна към Дурник.

— Престани да се противиш, приятел — каза той с подла усмивка, — или ще убия тази жена.

— Кои сте вие? — попита Се’недра надменно. — И какво искате?

— Ние сме от елитната императорска стража — отвърна вежливо мъжът с извадения меч. — Дошли сме, за да ви предадем поканата на негово императорско величество Закат, император на Малореа. Негово величество ви моли да му окажете честта да го посетите.

— Копаят — докладва Хетар на крал Родар, като посочи на запад към току-що открития път за бягство. — Вече са изкопали траншеи на половин миля от реката.

— Има ли някакъв начин да ги заобиколим? — попита Родар.

Хетар поклати глава.

— Надраките са навсякъде по склона.

— Значи ще трябва да минем през тях — реши кралят на Драсния.

— Мога да ги атакувам с конницата — изтъкна Хетар.

— Ще ги нападнем с пехотата — заяви Родар. — Така ще имаме известно предимство. Стрелите на астурианските лъкове имат по-голям обхват от късите стрели на малореанците. Ще придвижим стрелците в челните редици. Те могат да завземат окопите и после да изненадат малореанските стрелци зад линията. Копиеносците ще влязат първи — После се обърна към генерал Варана. — Могат ли вашите хора да прочистят окопите, ако ви направим път до тях?

— Тренирани сме за бой в окопи — отвърна Варана. — Ще ги разчистим.

— Ще донесем ранените с основните сили — каза Родар. — Намерете Поулгара и принцесата. Време е да тръгваме.

— Каква е вашата заповед за лорд Хетар и за мен? — попита Мандорален.

Ризницата на смелия рицар вече имаше няколко дупки, но той говореше спокойно, сякаш не беше прекарал цялата сутрин в люта битка.

— Искам с вашите рицари да ни пазите гърба — каза Родар. — Задръжте вражеската армия далеч от нас.

После се обърна към Хетар.

— А ти се заеми с надраките. Не искам да ме нападнат, докато сме в окопите.

— Това е отчаян ход, крал Родар — каза сериозно генерал Варана. — Атаката на укрепления винаги коства много жертви, а вие ще го направите, докато втора армия ви атакува в гръб. Ако атаката ви бъде отблъсната, ще се окажете заклещени между двете огромни вражески армии и те просто ще ви смажат.

— Знам — призна мрачно Родар. — Но единствената ни надежда да се измъкнем е да преминем през тази линия. Трябва да се върнем оттатък реката. Кажете на вашите хора, че трябва да завземат окопите още при първата атака. В противен случай всички ще загинем. Желая ви успех, господа.

Още веднъж Мандорален поведе своите облечени в стомана рицари в мощна атака и още веднъж малореанците отстъпиха изненадано пред удара на мимбратските конници. Този път обаче копиеносците и легионерите се обърнаха шумно наляво веднага щом се освободиха от врага, за да последват сендарите и астурианците, които се оттегляха на запад.

Закъснелите действия на мимбратските рицари им струваха много жертви. Коне без ездачи галопираха из бойното поле и преминаваха през редиците на малореанците, увеличавайки бъркотията. Тук-там сред червените туники, които покриваха като килим бойното поле, проблясваха рицарски доспехи. Отново и отново мимбратските войни се хвърляха срещу напредващите червени вълни, но само ги забавяха, без да са в състояние да ги спрат.